Той удари с юмрук по масата.
— Какви ги плещиш?! Глупачка! Кой ти втълпи тези неща? Веднага млъкни! Как смееш да говориш така? Пред мен! Да, имаме диктатура, а диктатурата означава насилие. Но насилие на мнозинството над малцинството. А при царя малцинството е потискало мнозинството, именно затова царят не е смеел да прилага крайните мерки, които прилагаме ние в името на народа и за благото на народа. Революцията трябва да защитава завоеванията си, само тогава тя струва нещо. Нещастието ти е голямо, но то не ти дава право да се превръщаш в ограничена еснафка. Не си даваш сметка какво говориш. Ако кажеш това на някой друг, ще те пратят в лагер. Имай го предвид, макар и само заради Саша, който не бива сега да се лиши от майка.
Тя го слушаше мълчаливо, с крайчетата на пръстите си напипваше и притискаше трохичките към масата. После спокойно заговори:
— Виж какво, Марк… Моля те никога да не удряш с юмрук по масата в моята къща. Неприятно ми е. Освен това имам съседи, неудобно ми е пред тях: по-рано мъжът ми удряше с юмрук, сега пък брат ми. Никога вече да не се случва. Ако много ти се ще да удряш с юмрук, удряй в кабинета си, на своите подчинени. Запомни това, ако обичаш. Колкото до лагера, не ме заплашвай, от нищо не се плаша вече, стига, достатъчно съм се плашила! Не можете да изпозатворите всички, няма да ви стигнат занданите… Нищожното малцинство… Как ти се обърна езикът! „В селата живеят милиони!“ А ти виждал ли си как живеят? Навремето, като млад, обичаше да пееш: „Покажи ми ти нейде кът някой — помниш ли?… — дето твоят сеятел, селяка, не е стенал с измъчена гръд!“15, помниш ли? Хубаво пееше, душа влагаше, беше добър, жалеше селянина. Защо не го жалиш сега? За кого пееше тогава? „В името на народа, за благото на народа“… Саша не е ли част от този народ? Толкова чист, толкова открит, така вярваше, а го пратиха в Сибир, не могло да го разстрелят, ама поне го пратиха в Сибир. Какво остана от вашите песни?… Обожествили сте този ваш Сталин…
Марк Александрович стана, бутна стола.
— Е, скъпа ми сестричке…
— Не викай, не се нервирай — спокойно продължи тя, — чуй какво ще ти кажа, Марк: Ти ми предлагаше пари, но с пари не можеш се откупи. Вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете! — Тя сведе побелялата си глава, погледна брат си изпод вежди, насочи пръст срещу него. — И когато дойде твоят час, Марк, ще си спомниш за Саша, ще се замислиш, но ще бъде късно. Ти не защити един невинен. И теб не ще има кой да те защити.
8.
Вече четвърти ден групата навлизаше все по-дълбоко в тайгата. Отпред каруцата, отзад селският изпълнител — сънлив младеж, яздещ на кон, с ловна пушка на гърба.
Селският изпълнител е повинност, селяните се изреждат, във всяко село конвоят се сменя. Между другите задължения на сибирския селянин открай време съществува и това. По същия начин са придружавали заточеници бащата, дядото и прадядото на младия ездач, а прапрадядо му някой друг го е придружавал по същия начин.
Това конвоиране е формално, групата се приема и предава без разписка. Истинският пазач е тайгата, тук не можеш се скри, тук от трийсет версти разстояние усещат чуждия човек. Охрана е невъзможността за нелегално съществуване във време, когато на всеки се проверяват и кътните зъби.
Случват се, и то рядко, бягства от самото място, когато заточеният вече изнемогва за свобода и хуква, накъдето му видят очите, без да мисли какво го очаква. Побягват напролет, когато пролетните аромати, еднакви по всички ширини, задавят сърцето с непреодолима тъга по родните места, или в ранна есен, когато мисълта за дългите месеци страшна сибирска зима стане непоносима. А случва се да бягат и зиме, един месец преди изтичането на присъдата: с всичките си помисли си вече вкъщи, нямаш сили да чакаш и те плаши часът, когато ще отидеш за документа, а вместо да ти дадат документ, може да ти съобщят новата присъда. И такъв зимен беглец го намират напролет под стопения сняг, затова го наричат „кокиче“.
А от етапа не бягат. Току-що са излезли от затвора, от лагера, от задушния вагон, крачат волно, свободно, багажецът е на каруцата, не можеш да си го свалиш, без да те видят. И документът е един за цялата група, избягаш ли, всички ще загазят, на всички ще припишат помагачество. Ако искаш да бягаш, бягай от селото, имай човещина.
В долчинките вече се топеше последният сняг, слънчеви лъчи проникваха през клоните отгоре, а на пътеката беше мрачно и влажно. Окършени съчки, повалени от буря дървета, изсъхнали от корен, покрити с космат сив мъх, прогнили пънове, нито храст, нито цветче, само тук там пожълтяла ланшна тревица и навсякъде следи от пепел, сякаш тук е вилнял неукротим горски пожар. Гора, несвършваща и унила, еднообразна: лиственица, лиственица, нарядко бор, кедър, ела, още по рядко бреза или трепетлика. Живот се долавяше само из короните на високите дървета, там шушнеше ветрец, обаждаха се синигери, от дърво на дърво прескачаха катерици, чоплеха шишарки. И напред ги очакваше същата плътна гора, хребети и ридове.
Около Канск селата бяха нагъсто, от всяко бързаха да ги отпратят нататък, само да не остават за нощувка. За нощувка спираха късно вечер, тръгваха рано сутрин. Псуваше стопанин, дрънчейки с резето, плачеше разбудено дете, мърмореше стопанка и хвърляше на пода дрипави постелки, че и нищо не хвърляше — спете както искате. На пода беше студено, по цяла нощ кашляше болният Карцев, скръбно въздишаше Ивашкин, замислен за жена си и децата си.
Но в тайгата селата са нарядко, преходите траеха по цял ден. В първото селище в тайгата пристигнаха по светло и най-сетне си отспаха.
Конвоирите развързаха Володя, когато групата се поотдалечи от Канск.
— Сега върви.
Той поразкърши схванатото си тяло, после леко закрачи, не се уморяваше, не се оплакваше, погледът му беше озлобен и непримирим. Имаше типично лагерническа психика: всяка дреболия може да ти струва живота, трябва да бъдеш нащрек, мигновено да вземаш решения, да не отстъпваш в нищо, от никого да не се плашиш, напротив, от тебе трябва да се боят. Беше снизходителен към Борис, към Саша, към Ивашкин — „случайните жертви на сталинския режим“, презираше Карцев, този „капитулант“, не разговаряше с него, не го забелязваше дори. Саша се чудеше на тази му способност да игнорира човек, с когото крачи рамо до рамо, спи, споделя несгоди.
Володя Квачадзе вървеше напред. Карцев, болен, запъхтян, се тътреше отзад, често спираше. Спираше и групата. Володя стоеше, без да се обръща, ядосан, задето се бавят. Обясняваше физическата слабост на Карцев с душевната му слабост, в това виждаше и причината за неговата ренегатщина. И на всеки, който изоставаше с Карцев и му помагаше при трудни преходи, гледаше с подозрение, като на шпионин от вражески лагер.
Саша харесваше храбростта на Володя, съпротивата, която той оказваше на началството, достойнството в поведението. Но Володя по никакъв начин не приемаше чужди мнения, Саша знаеше, че също има този недостатък. Още първия ден каза:
— Володя, не искам да има недоразумения помежду ни. Аз споделям линията на партията. Всеки да пази своите възгледи за себе си. Защо ни са безполезни спорове.
— Толкова по зле, нямам абсолютно никакво желание да дискутирам със сталинистки подлоги — високомерно отговори Володя, — но щом веднъж сте ме докарали тук, не можете да ми запушите устата.
Саша се усмихна.
— Не съм ви докарал аз, мен самия ме докараха.
— Своя своих не познава. Инак щяхте да ни извивате ръцете не по зле от онези в Канск.
— Представям си какво щяхте да правите вие с нас, ако имахте власт — каза Саша.
— Вие и при наша власт щяхте да вдигате ръце „за“ — презрително подхвърли Квачадзе.
— Не се карайте, момчета — намеси се Борис. — Вечното нещастие на политическите е, че се карат… А криминалните са сплотени, затова администрацията не ги притиска.
— Криминалните са отрепки! — каза Володя. — Говеда, палачи. За паница леща продават другаря си. Те са главната опора на администрацията, нейни помощници. Убил жена си — осем години, че и тях им
