Володя отиде да търси свои хора.
Ивашкин веднага стана сериозен, отново го обзе съзнанието за изключителността на професията му: в Богучани се подготвяло откриване на печатница, а словослагатели не се намират лесно, навсякъде са дефицитни.
— Откъде знаете за печатницата? — учуди се Саша.
— Чух в Канск — уклончиво отговори Ивашкин и хукна да си търси квартира.
Неприятно беше, че през цялото време си бе мълчал за това, сигурно от страх някой да не му заеме мястото.
Борис изглеждаше потиснат. Далечната Кежма, още триста километра, кой знае дали ще има вакантна длъжност, а той сглупи, че не си поиска писмо и за там.
— Все пак ще отскоча до Косолапов — каза Борис, — може да направи нещо. Баранов напълно оправдава фамилното си име.19
Саша и Карцев тръгнаха да се прибират. Карцев съвсем отпадна, едвам стигна до къщата, стовари се на пейката, поиска вода, тресеше го. Саша го зави, попита старицата:
— Имате ли преварена вода?
— Кипвана ли? Ей там, в котела.
Тя седеше в своя кът като бухал.
— Нефелен е от пътя. Нищо. Ще живне, млад е. Ще ядете ли?
— Когато се върнат другарите ни.
Пръв се върна Володя, взе си торбата, каза, че се е настанил у познат, третата къща зад училището, и излезе.
После дойде Борис. Косолапов бил безсилен, всичко командувал Баранов — от такъв тъпанар да ти зависи животът! Ех, много му здраве!
— Знаете ли, Саша, дори се радвам. Свикнах с вас. Заедно тръгнахме на път, заедно ще го изминем.
Той вече кроеше планове как ще се уреди в Кежма, ще уреди и Саша, припомняше си някакви цифри за Кежемски район, с които ще покори тамошния началник на кантората за доставки на кожи.
Пристигна Ивашкин, съобщи, че си е намерил евтино легло с храна, заплатите били добри, със северна надбавка, щял да изпраща вкъщи, че дори щял да извика семейството си тук. Не остана за обяд, за днес вече си бил платил.
— Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.
Не попита те къде отиват, не си остави адреса, не предложи да му лишат, и той не обеща… Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.
— Ей така се разделят хората — позасмя се Саша.
— И на вас ли ви направи впечатление? Браво, Способно дете сте.
Ядоха тиганици от обща паница и отидоха на пощата, оставиха молби всичко да им се изпраща в Кежма. Саша писа на майка си, че се чувствува прекрасно, Ангара е грандиозна река, от нищо няма нужда, а писма да му праща до Кежма, до поискване.
Върнаха се вкъщи. По улиците лежаха северни кучета с извити на геврек опашки, дори не помръдваха глави, когато край тях минаваше жена с кобилица иди от някоя порта на тумба се изсипваха дечурлига.
— Не виждам нито един що годе подходящ обект — каза Борис, — момичето от пощата — с това се изчерпва местният елит… Между другото тук е разпространен битовият сифилис, отваряйте си очите. И трахомата — пази боже да се избършете с техен пешкир! Впрочем по основния въпрос: Забелязахте ли девойчето, дето се върти около нашата къща? Едно скулестичко, не е лошо.
Саша го бе видял, то разговаряше със сина на хазаина.
— Заглежда се по вас — добави Борис.
— Съвсем малко е още.
— Защо? Има шестнайсетина. Време й е. После такива се омъжват и се превръщат в работни коне. Вижте, може да ви хареса.
— Развращаване на малолетни — засмя се Саша, — стига ми и член петдесет и осми.
Пред къщата на пръстения вал седеше същото момиче, дребно, стройничко, със силни нозе и изваяно, добре очертано личице, с високо чело, с пълни устни. В леко издадените напред зъби едва-едва бе загатнато нещо тунгуско, монголоидно. Закопчана догоре жилетка, дългата селска фуста закрива до прасците босите й крака с корави мръсни ходила. Тя дъвчеше смола и гледаше Саша с малките си кестеняви засмени очи.
— Какво се смееш? — попита Саша.
Тя прихна, закри устата си с ръка, скочи, побягна и затръшна портичката. Но Саша видя, че го поглежда през цепнатината.
— Дива е, но инак е като статуетка, просто прелест.
За вечеря им дадоха паренки — нарязана задушена сладка ряпа, и бурдук — кисел от овес. И този път всички, включително хазайката и синът й, сърбаха от обща паница. Бабата се оплакваше: нямало нито мляко, нито месо, дори риба — нали нямат мъж вкъщи, кой да лови.
Докато вечеряха, съседското момиче пак довтаса. Отвори вратата, видя Саша и я затвори, спотаи се в пруста.
— Какво се криеш, змийско изчадие такова?! — викна старата. Момичето продължаваше да се спотайва в пруста. — Чалнато момиче — обясни старата. — Лукерия я викат. Лукешка — пак викна тя, — влизай вкъщи де. Глей гражданята кво донесоха за ядене.
Саша бе нарязал останалия салам за Карцев. Лукешка влезе и застана на прага.
— Ситнория — каза старата, имаше предвид малкия ръст на Лукешка, — и по майка, и по баща е ситна… Къде го брат ти?
— Рогатият го знай — отговори Лукешка, като попоглеждаше Саша, — в гората е сигур.
— Къртят пънове, вадят ги, па може и да къркат, щото чашката мами. Тейко ти с тях ли е?
— С тях…
— Лукешка кимна към Карцев.
— Болен ли е?
— Болен — отговори старицата, — току мърмори. За кво ли мърмори? Душата му се разделя с тялото. Какво стоиш? Сядай, поприказвай с тях, я го глей какъв е личен — и кимна към Саша.
Но Лукешка не сядаше, стоеше на прага, дъвчеше смолата и хвърляше засмени погледи на Саша, босонога, по блуза, пусната върху дългата фуста. Кръшното й тяло лъхаше на вода, река, сено. Намираше се в краткия разцвет на селската младост, когато момичето още не е съсипано от работа, от къща, от деца, още е сръчно, силно, всичко знае, възпитано е в единствената стая на селската къща, където спят бащата с майката и братята с жените си, на грубата селска улица, откровено, наивно, безсрамно.
Саша й подаде парче салам.
— Опитай.
Лукешка не помръдна.
— Вземай, гяволова щерко, лапай! — каза старата.
Лукешка взе салама.
— Ваште оня ден ходиха ли за риба? — попита старата.
— Ходиха.
— Колко донесоха?
— Две ведра.
— На колко си години? — попита Саша.
— Кво? — не разбра Лукешка.
— За годините, за годините ти питам?
— Че знам ли… Шеснайсе гаче…
— Кого мяташ — възрази старата, — нашият Ванка е на петнайсе, и ти си на петнайсе.
Лукешка почеса рамо в рамката на вратата и нищо не отговори.
— Лукешка!!! — чу се от улицата.
— Тебе викат — каза старата.
