— Познавам я тази Вика Марасевич, учихме в едно училище. С брат й бяхме в един клас, а тя беше или с една година по-голяма, или с една година по-малка, вече не помня.
Но Дяков с нищо не се издаде дали е знаел, или не, безразлично поясни:
— Тази дамичка се злепостави с връзки с чужденци, ще разгледаш досието й, ще видиш. Но у баща й, професор Марасевич, ходи Глински, трябва да я насочиш към този обект. Ще я приемаш на Маросейка. Денят и е вторник. 11 часа. Тя е точна, не закъснява.
Вика наистина се яви точно в единайсет часа. Юра й отвори. Щом видя Шарок, Вика тръгна заднишком към асансьора. Знаеше, че Юра работи в НКВД, но изобщо не беше предполагала, че той ще я води.
— Влизай, влизай, драга, не се стеснявай — Юра широко се усмихна, — отдавна не сме се виждали.
Въведе я в стаята, любезно я настани на стола, строен и красив във военната си униформа. Всичко си имаше — колан, кубчета на гимнастьорката, ботуши — всичко новичко, лъснато, святкащо. Той олицетворяваше силата, властта, успеха, разговаряше с нея дружелюбно, дори весело, сякаш в тази нейна роля нямаше нищо особено. И сякаш в тяхната среща в такава ситуация също нямаше нищо особено.
Но когато Вика дойде за следващата среща с открита лятна рокля, прилепнала по бедрата й, и с чевръсто движение смъкна презрамката, като съвсем оголи облото си бяло рамо, Юра плъзна по него равнодушен поглед и взрян право в очите й, каза:
— Ние с тебе бяхме в едно училище и дори да сме се целували в междучасията, това никого не интересува. Нищо друго не сме имали. Ясно?
Тя вдигна презрамката и смутено замънка:
— Да, да, разбира се.
Навремето Дяков беше привлякъл за работа Вика, защото се бе появила необходимост да се проникне в дома на професор Марасевич, а тази необходимост на свой ред бе свързана с делото на Ломинадзе.
Глински, съзаклятник на Ломинадзе, посещава дома на Марасевич — земляк ли е, роднина ли — и там се среща с чужденци. Защо чрез тях да не се осъществява тайна връзка със съмишлениците на Ломинадзе в чуждестранните компартии?
Това на пръв поглед неочаквано съображение позволяваше да се създаде версия, да се придаде устойчивост на колебливите показания на Чер, да се подкрепят те с имена на хора, които нямат пряко отношение към Коминтерна, косвените връзки придават на едно дело обемност и убедителност. Всеки факт е важен, съществени са дори нищожните показания на Вика, ако те се свържат с версията, името на Глински се нарежда до имената на хора, за които Чер сигурно ще си спомни като за куриери на Ломинадзе. От друга страна, съпругата на Глински е директорка на института, където бе съществувала нелегална троцкистка група, възглавявана от заместника й Криворучко.
Шарок още от училище познаваше сина на Глински, Ян, беше слушал спомените на баща му за Ленин, беше виждал майка му, една внушителна дама, тя после стана директорка на института, където учеше Саша Панкратов, и между другото го изключи от института. Не е знаела, глупачката, че след време делото на Саша ще стане част от делото на съпруга й, а после и от нейното.
Сега с това се занимаваше той, Шарок.
Срещата му тук, в този нов свят, с познати имена свърза миналото с настоящето. Шарок за пръв път усети реалността на възмездието за онези, които навремето го бяха унижавали и тормозили. Саша вече си получи заслуженото, не от него, но го получи. И останалите ще си го получат.
13.
Квартирата, в която Юра приемаше Вика, беше на Дяков, но самият Дяков живееше у жена си Ребека Самойловна, дебела, патрава, страхотно грозна жена, но в замяна на това политически образована — преподаваше политикономия. Благодарение на нея и Дяков се образова политически, макар че според наблюденията на Шарок четеше само една книга — „Въпроси на ленинизма“ от Сталин.
Ребека не харесваше на Шарок. Откровено казано, той изобщо не обичаше евреите. В техния двор и в училището никой не делеше хората на евреи и неевреи, но Юра ги делеше. И баща му, и майка му ги деляха.
Антисемитизмът в семейство Шарок беше отколешен, охотнорядски. Нейде дълбоко в спомените им пъплеше някакъв евреин още от времето, когато бащата и дядото държаха шивачница на улица „Москворецкая“, а наблизо, в уличките на Зарядие, до Глебовския хан живееха евреи, там беше и синагогата им. Те — шивачи, шапкари, кожухари — бяха вечният обект на подигравки за бакалските чираци. Сега от безправни те изведнъж надигнаха глава, станаха началства. Нашите Ивановци, неграмотните селяндури, взеха властта — това е нетърпимо, но още по-нетърпимо е, дето дадоха част от властта си на разните Мошета. Протеста си срещу новия строй старият Шарок превръщаше в омраза към евреите. Срещу самия строй беше опасно да протестира.
Факта, че Дяков се е оженил за Ребека, Юра си обясняваше със собствената му скапанящина. Не говореше на Дяков нищо за евреите, изобщо не говореше за тях. Дори вкъщи, когато баща му си изливаше душата на тази тема, Юра само се подсмиваше.
Сега семейството представляваше за него сериозен проблем. Той бързо строи майка си, забрани й да плещи из двора. Пък и тя нямаше време да се шляе там: всеки ден ходеше в закрития магазин — пускаха ту едно, ту друго. А на двора не се спираше — защо да знаят хората какво носи в торбите. С баща му работата беше по-сложна. Той продължаваше да шие вкъщи. Не много, по два-три костюма на месец, но скриваното от финансовите инспектори негово занимание даваше възможност на стария да ходи на конни състезания, да играе на тотализатора. Всичко това компрометираше Юра, можеше да погуби кариерата му.
Старият не пожела по никакъв начин да се откаже от частната си практика, тя беше неговата форма на независимост от проклетата власт. Във фабриката беше една нула, прост работник, а тук сам си беше господар. За него драпаха най-префинените московски дамички, не можеха лесно да пробият, подмилкваха се, не смееха да спорят за цените. Той харесваше засуканките, крачетата им с ажурените чорапки, кокетството им, па макар и предизвикано от желанието да му угодят. Гледаше да шие на млади и красиви клиентки, дори на красиви еврейки понякога, има едни мургавелки, луд те правят! Само жената да е млада, свежа, налята, той обичаше пълничките, гърдестите, на стари, дори на възрастни жени не шиеше — нямат талия, нищо не им стои както трябва.
Баща му беше единственият човек, когото Юра уважаваше, към когото бе привързан, ценеше житейската му мъдрост. И знаеше: и баща му беше привързан единствено към него. Беше налагал Володка безжалостно, Юра с пръст не бе пипнал. Двамата с него, красиви, приличащи си, хора на живота, в семейството бяха антиподи на майката, махленска скандалджийка, и на по-големия син — престъпник. Старият Шарок под никаква форма не изрази отношението си към новото положение на сина си. Така навремето не бе осъдил или одобрил влизането му в комсомола, в партията, не осъди и не одобри връзката, а после и скъсването с Лена. Не от равнодушие, а от доверие. Всеки е на някаква служба, сега всичко е държавно, няма на кого другиго да работиш, а се нарежда кой както може. Лично той защити своята независимост и няма да престане да упражнява занаята си. Да продума по този въпрос би означавало да нанесе на баща си обида, която той никога не ще му прости.
Да се отдели? Да лиши и себе си, и старите от рядкото в Москва предимство да имаш самостоятелно жилище? Завинаги да се скара с баща си?
Юра не можеше да измисли нищо. Но и не смееше да крие в службата си усложненията в своя живот. По-добре да ги знаят от него, а не от чужд човек.
— В този блок живеем още отпреди войната — обясни той на Дяков, — всички са ни познати, приятели — на един сакото да обърне, на друг да скъси балтона, на трети да сложи някаква кръпка. И родителят ми обича да припечели за четвъртинка — шивач е, нали разбираш!
— Баща ти работи във фабриката — отговори Дяков, — ако в извънработно време зашие две кръпки — не е престъпление, не е престъпление и да обърне една четвъртинка.
Дяков не се интересуваше много какво щели да си помислят и да кажат хората. Те с Шарок решават тук човешки съдби, те са на предния фронт на борбата с врага, носят особена отговорност и затова имат по- специални права. Секретна е не само работата им, но е таен и личният им живот. Прекаленото любопитство към него може да се квалифицира по всякакви начини.
