Сега Юра носеше униформата на служител в НКВД. Прибираше се призори, тръгваше за работа следобед, почти никого не срещаше по двора, а срещнеше ли някого, правеше се, че не го забелязва.
Клиентите от техния блок спряха да идват при баща му. И по-рано бяха малко, а сега старият съвсем престана да ги приема. Юра съзря в това такт и разбиране. Баща му стигна дори до такава деликатност — започна да посещава двете си основни клиентки вкъщи, а останалите идваха у тях. Така Шарок старши стана още по-недостъпен и оттам — още по-търсен.
И тъй, тази страна на бита се уреди, като внуши на семейство Шарок чувство за сигурност, от което те твърде дълго бяха лишени, дори донякъде изчезна страхът, който бяха изпитвали. Остана другата страна на бита — жените.
Юра и по-рано беше предпазлив, гледаше да не се върже с колежка. На новата работа жените го заглеждаха, но в своя колектив човек не пипа. Нови връзки не възникваха, а той не възобновяваше и старите.
Харесваше му Варка Иванова. В нея винаги бе имало нещо, а сега беше направо мадона! Но беше гадинка. Веднъж я срещна на двора, усмихна й се приятелски, а тя му отвърна с поглед, пълен с омраза. От компанията на Сашка са и тя, и нейната сестричка истеричка. Юра не бе забравил посрещането на Нова година. Оскърби го Саша, но цялата история захвана Нина, тя вдигна скандала. Със Саша е свършено, на Саша му духнаха под опашката. И на тези може да им духнат. Но той няма да участвува в това, не! От един двор са. Подобно чувство Дяков би нарекъл дребнобуржоазна псевдопорядъчност. Но тук е неговият дом, тук е израсъл, тук са баща му и майка му, тук ще се върне брат му — той не иска да ги заобикаля с врагове.
Спомените за една единствена жена вълнуваха Шарок. Лена. Не можеше да забрави нейното любещо, страдащо лице. Освен баща му, тя беше единственият човек, към когото се чувствуваше привързан, в чиято преданост вярваше, тя беше готова на жертва за него и го доказа. Тази страшна нощ, болницата — и нито с дума, нито с въздишка не го издаде. Обичаше го. Не бе забравил онази последна синапена миризма, синапената миризма го възбуждаше и сега. Мисълта, че тя може да обикне другиго, да се събере с другиго, да се омъжи, го тормозеше. За малко не я уби, захвърли я и все пак само той има права над нея. Ще върне Лена, ще я накара да забрави всичко, отново ще я подчини.
Юра разчиташе на случайна среща, но нямаше къде да се срещнат. Знаеше къде работи, но не беше удобно да иде там. Постъпи така, както бе постъпвал и по-рано — обади й се вкъщи по телефона. Наложи се веднага да затвори — слушалката вдигна Иван Григориевич.
На другия ден и се обади в службата.
Лена не се изненада или се престори, че не се е изненадала. Все същият бавен дълбок глас. Как е със здравето ли? Добре е. Да се видим? Защо не, може. Само че от работата тя заминава направо на вилата. Трябва да се чуят и с другите, защо да не се съберат всички?
Юра се учуди:
— Кого имаш предвид?
Тя се разсмя.
— Да, наистина, никого. Имах предвид Нина, но тя замина на някакъв семинар. Може би Вадим, обади се на него.
— Ще опитам — отговори Юра, веднага решил да не се обажда на Вадим. — Как ще се уговорим?
— За неделя, да речем.
Донякъде колеблив отговор, но тя винаги си говори така. Ясно произнася края на думите, малко поспира на ударенията, това придава на говора й оттенък на колебливосг.
Лена му каза кога тръгва автобусът от Театралния площад, номера на линията (улиците в Серебряний бор се казвали така) и му обясни как се стига до тях от колелото — от последната спирка, откъдето автобусът тръгва обратно за Москва.
Нито упреци, нито обида, нито радост, нито злоба, нито смущение. Доста оскърбителна деликатност. Превъзходството на аристократката. И все пак това му беше добре дошло.
Смущаваше го срещата с Иван Григориевич и Ашхен Степановна, но те сигурно нищо не знаят. Иван Григориевич не го обича, добре де, той и по-рано не го обичаше. Ще го види ли изобщо? Ще отидат с Лена да се къпят на Москва река, няма да остане за обед, трябва само да се види с нея, всичко да уреди, да възстанови предишните им отношения. И не е изключено Лена да с сама.
Може родителите й да са заминали на курорт, да са взели и Владлен. Може би затова тя го покани в неделя и помоли да заведе и Вадим — страхува се да останат двамата.
Мисълта, че след два дена, в неделя, ще я види, върна Шарок в миналото. Спомни си как седеше в кабинета на Иван Григориевич, Лена се преобличаше в своята стая, той я чакаше и сърцето му замираше от вълнение. Сега отново се вълнува, повече от тогава.
14.
Новата работа, новото положение, тайното могъщество бяха направили Шарок самоуверен. Но когато пристигна в Серебряний бор, той се попритесни. Улиците, или как го ги наричаха тук линиите, имаха само номера. Еднакви стоборчета с надвесени над тях храсти люляк и жасмин, еднакви портички, също от летви, алейки от портичките към вилите, които се гушеха зад дървета и храсти. Нито бариери, нито часови, никакви външни хора — като в резерват.
Портичката не беше заключена. Юра тръгна по пътечката с цветя от двете страни и се озова пред двуетажна вила, боядисана в светлозелено. Ни човек, ни звук. На голямата веранда имаше маса, още неразтребена след закуската — чаши и чашчици, чинийки. И приборите много, и столовете около масата много — значи Лена не е сама.
Той нерешително спря пред верандата, не знаеше как да се обади, че е тук. От прозореца надникна домашната помощничка, погледна го приветливо и въпросително.
— Търся Лена — каза Шарок.
— Ако обичате, заобиколете отзад.
Тя му посочи откъде да мине.
Юра заобиколи къщата и видя още една веранда, съвсем мъничка, обвита с диво грозде, чу мъжки глас и веднага видя Вадим.
А той не му се беше обаждал. Как тогава Вадим се е озовал тук? Странно съвпадение. Може би често гостува? Или е извикан специално, за да наруши тет-а-тета?
Впрочем щом всички са си вкъщи, присъствието на Вадим дори е полезно. С него се чувствува по- сигурен тук, изглежда именно като стар приятел от училище. Лена сама е поканила този хапльо, за да избегне неудобството.
Той се качи по дървените стъпала. Лена и Вадим седяха на плетени кресла. Тук имаше и кръгла масичка, тясно диванче с плетена облегалка, Юра седна на него. От верандата се влизаше направо в малката стая.
Ако Вика се е изтървала пред Вадим, той ще се издаде: с поглед, със смущение, със стъписване. Но няма нищо такова. Вадим е същият, както винаги, заел е цялата площадка, току подскача, дебел, грациозен като слон, и все така дърдори за неща, които знае само той.
Лена го слуша внимателно. Тя никак не се е променила. Все така стеснително се усмихва изпод вежди. Същото кокче черни коси на тила, яркочервените, леко завърнати устни. Държи се простичко и естествено. Но Юра виждаше, че го обича както преди… Сърцето му се изпълни с гордост и ликуване.
Впрочем, както и по-рано, този високопоставен дом му е неприятен, както и по-рано, той се страхува от нещо, странно, тук би трябвало от него да се страхуват. Така и не можа да разбере тайната на властността у тези интелигенти. Защо той трябва да им служи? А не разбираш ли нещо — започваш да се страхуваш.
Вадим разказваше, че за Венеция заминала наша делегация, занесла четири филма: „Лоената топка“ на Михаил Ром с участието на Галина Сергеева, „Веселите момчета“ на Александров с Утьосов в главната роля, „Челюскин“ на Поселски с оператор Трояновски, който бил плавал с кораба „Челюскин“, „Новият Гъливер“ на Птушко.
Вадим намекваше, че е участвувал в подбирането на тези филми, разказваше съдържанието им,
