Свартбой му мина през ума блестяща мисъл.
— Баас! Баас! Да затворим лъва вътре!
Тази мисъл се хареса на Фон Блум и той се отказа от предишното си намерение.
Но как да я изпълнят?
Вратата още висеше на резетата си, също както и капаците на прозорците. Ако успееха да ги затворят, лъвът щеше да бъде в клопката!
Но как можеха да затворят вратата или капаците? Едва сега виждаха, че това щеше да бъде много трудно.
Ако се приближеха, лъвът непременно щеше да ги види отвътре, а тъй като сега той бе страшно разярен, сигурно щеше да се нахвърли върху тях. Дори и да приближеха, яхнали конете, опасността щеше да бъде много голяма. Конете нямаше да могат да стоят спокойно, докато те затваряха. И трите се теглеха страхливо настрана. Знаеха, че в къщата има лъв — от време на време оттам се чуваше грозният му рев — невъзможно щеше да бъде да ги накарат спокойно да приближат до вратата или прозореца. А тяхното цвилене и подскачане щеше да изкара страшния звяр навън.
Явно стана по този начин, че е много мъчно да затворят лъва и че тази работа е сериозна и опасна. Докато конниците бяха на открито място и на доста значително разстояние от лъва, нямаше от какво да се боят. Но ако вземеха решение да приближат и навлязат в ограденото пространство, един от тях сигурно щеше да стане жертва на кръвожадния звяр.
Бушмените изобщо са на много ниска степен на умствено развитие; но в известни случаи те проявяват голяма предвидливост, която особено се проявява във време на лов; тук те и най-малко не отстъпват на най-високо развитите европейци. Това се обяснява, разбира се, с факта, че те постоянно имат нужда да упражняват тази си способност в подобни случаи и самият им живот често се запазва само благодарение на тяхната изобретателност.
Колкото и безобразна да беше главата върху раменете на Свартбой, тя съдържаше добър мозък, и животът, пълен с приключения и разни случайности, го беше научил добре да си служи с него. Така и в дадения случай находчивостта на Свартбой изведе от затруднението всички.
— Баас! — рече той, като се мъчеше да усмири нетърпението на господаря си. — Отдръпнете се малко, Баас! Позволете на стария бушмен да затвори вратата. Той ще направи това.
— Как? — попита Фон Блум.
— Отдръпнете се, мой баас. Няма да чакате дълго, ще видите.
И тримата се отдалечиха на стотина крачки от краала. Фон Блум и Хендрик спряха мълчаливо там и наблюдаваха действията на бушмена.
Старият Свартбой измъкна от джоба си снопче тънко въже и го размота грижливо, привърза единия край за една стрела. След това приближи на десетина крачки от краала и слезе от коня, като спря не право срещу входа, а малко отстрани, така че дървената врата, която, за щастие, беше отворена на три четвърти, се падаше точно срещу него. Уловил свободния край на въженцето, той опъна лъка и пусна стрелата така, че тя се заби над бравата. След това бушменът скочи от коня, за да бъде готов за бягство, ако лъвът излезеше от къщата. А въженцето, единият край на което бе вързан за стрелата, продължаваше да държи в ръка.
Ударът на забилата се във вратата стрела привлече вниманието на лъва — сърдитото му ръмжене показваше това. Но той не излезе и пак млъкна.
Свартбой опита здрава ли е връвта, и, като се убеди, че е добра, силно дръпна края, който държеше в ръката си — вратата изведнъж се затвори и бравата й щракна така, че дори и да изтеглеше връвта, вратата щеше да остане все затворена. За да я отвори, лъвът трябваше да е сети да налегне бравата или да прегризе здравите, дебели дъски; нямаше защо да се опасяват нито от едното, нито от другото.
Но прозорецът беше още отворен и лъвът лесно можеше да изскочи през него. Свартбой, разбира се, се бе сетил и него да затвори по същия начин, както и вратата.
Ала имаше нова опасност. Той разполагаше само с едно въженце и то бе завързано за стрелата, която здраво се бе забила във вратата. Как да го отвърже, за да послужи наново с него? Изглежда нямаше друг начин, освен на отиде до вратата и да го отреже от стрелата. Но това беше опасно — лъвът можеше да го забележи, да се хвърли през прозореца — и тогава край на бушмена.
Свартбой, както и повечето хора от неговото племе, беше по-пресметлив, отколкото храбър, макар че в никакъв случай не би могъл да го нарече човек страхлив. Но все пак той нямаше и най-малкото желание да приближи до вратата на краала.
Сърдитото ръмжене, което се чуваше от време на време вътре, би накарало да затрепери и по-смел човек от нашия бушмен.
Тук на помощ се притече Хендрик. Той измисли начин да приберат въженцето, без да приближават вратата.
Като подвикна на Свартбой: „пази се!“, той се приближи на тридесетина крачки от краала, но не от онази страна, където беше Свартбой, а от другата, и спря точно до стълба с напречните греди; този стълб служеше за завързване на конете. Тогава той слезе, преметна поводите на една от гредите; после взе пушката, грижливо се прицели и гръмна. Куршумът му свали стрелата, която беше забита във вратата; тя падна, бушменът веднага я издърпа и отвърза нужното му въженце.
Като чу гърмеж, лъвът наново зарева, но не се показа.
Тогава Свартбой завърза края на въжето за нова стрела и я пусна към капака. Стрелата наново се заби дълбоко в дървото и капакът беше затворен.
След това и тримата слязоха от конете, предпазливо, но бързо затърчаха към къщата и завързаха вратата и капака с яки ремъци. По този начин лъвът беше в капан.
XI
Смъртта на лъва
Да, страшното животно беше в капан. Тримата ловци въздъхнаха свободно.
Но как можеше да свърши това? И вратата, и капаците бяха здраво затворени, и макар че ловците се мъчеха да надзърнат вътре през цепнатините, не можаха да различат нищо, защото сега там беше съвсем тъмно.
Но дори и да видеха лъва, никъде нямаше такова отверстие, през което да можеше да влезе дулото на пушка, за да се убие звяра. Той беше също така в безопасност, както и ловците: и докато вратата бе затворена, те можеха да му причинят също толкова малко вреда, колкото и той на тях.
Разбира се, можеха да го оставят да умре от глад. Известно време той можеше да преживее, като се храни с остатъците от трупа, недоизяден от чакалите, и с двете разкъсани кучета. Но това не можеше да му стигне за дълго и в края на краищата той щеше за загине от глад и жажда. Но Фон Блум и спътниците му не бяха спокойни. Той каза: „Когато звярът разбере, че е в клопка, с ярост ще се нахвърли върху вратата и със силните си нокти и зъби ще успее да си пробие път!“ А Фон Блум в никакъв случай не искаше да му даде възможност да се спаси. Той твърдо бе решил да унищожи този лъв, причинил му такива загуби. И сега седеше замислен над въпроса: по какъв начин по-скоро и по-сигурно ще го убие.
Отначало той реши да изреже с нож на вратата толкова голяма дупка, че да може през нея да вижда вътрешността на къщата и да вкара дулото на пушката. Ако една дупка се окажеше малка и нямаше да има достатъчно светлина, можеше да изреже и друга, на капака. Тогава цялата вътрешност на къщата щеше да се вижда добре, защото краалът се състоеше само от една стая. Когато скватерът живееше тук, тази стая се разделяше на две със закачени кожи от зебра. Но сега тази преградка беше махната и жилището бе само една стая.
Този план не се харесваше особено на Фон Блум, но той не можа да измисли нищо друго. Така поне възможността да бъде убит звяра, бе голяма.
Отворите, направени на вратата и на капаците, биха им дали възможност да изпратят в звяра, колкото си искат куршуми, при което самите те през всичкото време щяха да бъдат в пълна безопасност. Но за да се изрежеха два отвора, трябваше много време. А конниците не можеха да стоят тук дълго: конете им вече бяха отслабнали от глад, а преди да имаха възможност да ги нахранят, трябваше да извършат още дълго пътешествие. Не, не биваше да губят време да изрязват отвори. Трябваше да измислят някакъв друг, по- бърз начин да унищожат врага.
