стинго66, кръчмарю! Най-хубавото си вино за офицера и най-силното си пиво за неговите юнаци. По дяволите — денят е горещ и прашен. Дълъг път ви чака оттук до Лондон. Ще се освежите, като понаквасите гърлата си с чаша ъксбриджко пиво. Нали така, момчета?
Последните думи бяха отправени към войниците, които не отговориха с думи, но показаха с кимване на глава и с други знаци, че нямат нищо против предложението, без да обръщат внимание на грубостта на този, който го направи.
Като с магическа пръчка няколко души с чаши в ръце се появиха край двете редици на конния ескорт и всеки държеше изкусително по една чаша или кана пред самите очи на войниците.
Тези прислужници не бяха от обикновените виночерпци на кръчмата, а хора от други и различни занаяти: обущари, за които вече споменахме, с лепкави от восък престилки, мелничари с побелели палта, ковачи с изцапани дрехи и касапи, които миришеха на лой.
Въпреки недодяланата покана и странното облекло на прислужниците войниците не можеха да устоят на пивото, което се пенеше пред очите им и дразнеше обонянието им.
Продължителната езда по горещия и прашен път ги беше, както се казва, „засушила“ и при такива обстоятелства те нямаше да бъдат човешки същества, ако се откажеха от удоволствието да пийнат, особено когато питието беше вече до устните им.
Те нямаше да бъдат кирасирите на Скарт ако бяха сторили това, и без да чакат позволение или заповед, войниците грабваха най-близките до тях чаши и вдигайки ги до устните си, викаха: „За краля!“
Тълпата повтори верноподаническия тост, а новоскалъпените виночерпци, сякаш за да докажат още по-ярко своето уважение, хванаха юздите и заковаха конете на място, та да могат ездачите им да пийнат спокойно, без да разливат скъпоценната течност.
Но двама от прислужниците постъпиха малко по-различно от останалите.
Тия двамата прислужваха на войниците, застанали от двете страни на затворника.
Вместо само да задържат конете им на място, всека от тях отведе коня, чиято юзда беше хванал, малко настрана от редицата.
Това бе извършено мълчаливо и като че ли случайно, макар че намерението им стана ясно миг по-късно, когато висок човек с черни бакенбарди и мургаво лице мина покрай главата на единия кон и вдигайки чаша, покани затворника да пие.
— Надявам се, че нямате нищо против и той да пийне, нали? — каза този човек, извръщайки се към войниците, които го пазеха. — Бедният джентълмен! Много жаден ми се вижда.
— Дайте му една чаша, две му дайте, ако щете, не ме интересува — отвърна войникът, който беше по- пъргав да отговори. — Само гледайте да не ви види офицерът.
Войникът кимна многозначително към Стъбс.
— Ще внимавам — отвърна Грегъри Гарт, защото той беше човекът с чашата.
— Хайде, господарю — продължи Гарт, като се промъкна до затворника. — Пийнете малко от тази бира. Тя не е точно като хубавите питиета, с които сте свикнали — знам това, но все пак е вкусна. Наведеш ли се малко, аз ще я доближа до устните ви. Не се страхувайте, няма да паднете от седлото. Ще си сложа ръката отзад, за да ви подпирам. Така — хайде, ха така.
Докато Грегъри продължаваше да говори, пръстите му се бяха промъкнали до задния лък на седлото, където бяха завързани китките на затворника.
Войниците зад него, твърде заети със своето питие и с шегите, които прислужниците пускаха, не видяха малкия къс блестяща стомана, с който опитните ръце на бившия разбойник бързо прерязаха въжетата, задържащи Хенри Холтспър на мястото му.
— Бива си го питието, нали, господарю? — попита Грегъри високо, придържайки чашата към устните на затворника. След това шепнешком прибави бързо: — Хайде сега, мастър Хенри! Ръцете ви са свободни. Хванете юздата и завийте надясно. Сръгайте коня с този нож и препуснете назад през моста, като че дяволът ви гони.
— Безполезно е, Грегъри — бързо отговори кавалерът. — Конят е една жалка кранта. Ще ме настигнат на първата миля. Ха! — възкликна той, сякаш намери изход. — Хюбърт! Не се сетих за него. Има възможност. Ще я опитам.
През цялата кампания във Фландрия кирасирите на капитан Скарт едва ли са оставали по-изненадани, отколкото сега, когато видяха затворника бързо да хваща юздите, да измъква животното от редицата и със старата военна кранта, преобразена в бързоног състезателен кон, да префучава край тях — сякаш по цялото тяло на коня бяха забити шпори.
Изненадата им беше толкова голяма, че чашите паднаха от ръцете им и доста време мина, преди някой от тях да успее да хване юздите, които непохватните прислужници така глупаво бяха прехвърлили през главите на конете!
Учудването им не намаля, когато видяха, че като стигна на моста, избягалият затворник спря, вдигна пръсти до устата си и изсвири така силно, че звукът прониза ушите на всички.
Учудването им не намаля и когато чуха един кон да изцвилва сякаш в отговор на този странен сигнал.
Напротив, учудването им се увеличи.
Но изненадата им стигна своя връх, когато видяха, че от всички корнетът Стъбс беше единственият, който запази присъствие на духа — можа да овладее себе си и своя кон — и има смелостта мигновено да се впусне да преследва Холтспър.
Нямаше никакво съмнение, че това беше така.
Черният кон прелетя край тях като изстрелян куршум, следвайки беглеца по петите, а корнетът Стъбс седеше на седлото, сякаш предвождаше преследването.
Но жалко за корнета Стъбс! Не му беше писано дълго да се радва на това колкото неочаквано, толкова и случайно уважение — то продължи само докато огненият му кон премина разстоянието до мястото, дето стоеше военният кон.
Когато двата коня се изравниха, Стъбс почувствува, че една здрава ръка го хваща за стоманения нагръдник и го изхвърля от стремената. В следващия миг той почувствува удар, сякаш бе паднал тежко на земята.
Той падна, ей богу!
Макар че всичко това премина объркано през ума му, зрителите видяха всяко движение съвсем ясно. Те видяха как корнетът бе повдигнат от седлото и захвърлен насред пътя. Видяха как кавалерът извърши подвига: смени коня си, без дори да стъпи на земята, и сред мощно „ура“ Черния конник, възседнал здраво собствения си кон, отлетя победоносно.
Възгласите бяха израз на голяма радост, обхванала всички от тълпата с изключение на обърканите кирасири. Това беше истинското английско „ура“, бликнало от сърцето на народ, винаги готов да се възхити от един смел и опасен подвиг. Но защо то не продължи?
То секна почти веднага щом се поде, преди още ехото му да спре да трепти по стените на околните къщи!
Последва дълбока пълна тишина, а после шепот, който показваше изненада — неочаквана изненада, като тая, която предизвика овациите, но по-неприятна.
Никой не попита за причината на това мълчание, макар че всеки търсеше да открие причината, която го предизвика.
Изненадата на зрителите идваше от това, което вършеше Черния конник, а то в този критичен момент беше много странно.
Като стигна до средата на моста, вместо да продължи пътя си, Черния конник внезапно дръпна юздите така силно, че конят му седна на задните си крака, а опашката му се разстла върху пътя.
Това действие бе последвано веднага от друго. Конят, като се изправи, тръгна първом в една посока, след това в друга, като че ли ездачът му все още не беше решил кой път да хване.
В първия момент зрителите помислиха, че за това е виновно животното, уплашено от някое препятствие.
След няколко секунди те вече не се заблуждаваха, тъй като истинската причина, която прекъсна бягството на пленника, стана ясна на всички. Над извитата каменна ограда на моста се развяха пера и блеснаха шлемове.
