лов със соколи.

Прекрасен ловен сокол със закачулена глава, кацнал на облегалото на един стол, потвърждаваше тяхното намерение, а ръкавиците на ръцете им и касторените шапки, които държаха, говореха, че и те като двете дами очакваха всеки миг да ги повикат за тръгване.

Скарт по стар навик се разхождаше из стаята, а корнетът го наблюдавате внимателно, сякаш бе поискал съвет от своя началник и очакваше да го чуе.

— И така, мой весели корнете — каза Скарт, обръщайки се към своя подчинен по обикновения си шеговит начин, — ти си решил да я попиташ пак?

— Да, ей богу! Така е — ако вие одобрите.

— О! Но тук моето одобрение не е нужно. Това не е служебен въпрос. Ти можеш да правиш предложения на всяка жена в графството — какво ме интересува. По двадесет предложения на всяка, ако щеш.

 — Но аз се нуждая от съвета ви, капитане. Представете си, че за втори път ми откаже!

— Е, това ще бъде неприятно — особено като живееш под един покрив и ядеш на една трапеза с нея. А още по-неприятно ще бъде, след като тя вече веднъж ти е отказала.

— Но това не беше истинско предложение. Аз й го направих преждевременно. Оттогава се случиха доста неща, които ми дават надежда. Този път по-добре ще го приеме — ако я разбирам право.

— Значи ти все пак не си съвсем сигурен в нея?

— Ами не съвсем.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да поотложиш предложението си, докато си съвсем сигурен, че ще получиш утвърдителен отговор?

— Но има един начин да се уверя. Тъкмо по това искам да ме посъветвате.

— Нека чуя твоя „начин“ тогава.

— Вижте, капитане, макар че момичето е племенница на сър Мармадюк, тя го обича не по-малко от собствената му дъщеря. Според мене тя не държи на младежа — освен като на братовчед. Отношенията помежду им са като на брат и сестра, понеже тя си няма собствен брат. Израснали са заедно — това е всичко.

— Не мога да не се възхитя от проницателността ви, корнет Стъбс. — Проницателност беше тъкмо качеството, което липсваше на корнета, иначе той непременно щеше да забележи ироничния тон, с който му беше направен комплиментът.

— О! Аз съвсем ме се страхувам от него!

— От какво тогава се страхуваш? Според тебе има ли някой друг съперник, който тя би могла да предпочете! Може би младия Дейръл или доста хубавичкия син на сър Роджър Хамърсли? Един от двамата, а?

— Не, нито пък някой друг.

— В такъв случай кое те кара да се съмняваш? Нали мислиш, че момичето те харесва?

— Понякога мисля, че ме харесва, а понякога не. Изглежда, че всеки ден се мени. Но имам причини да вярвам, че сега ме харесва или поне че вчера ме харесваше.

— Откъде знаеш това? Тя ли ти каза?

— Не — не с думи, но така ми се стори от държанието й. Загатнах й, че искам на този лов един поверителен разговор с нея по важен въпрос. Тя изглежда, че се зарадва — така изглеждаше, ей богу! А след това през цялата вечер беше в отлично настроение и на няколко пъти спомена, че очаквала удоволствие от утрешния лов — т.е. днешния. Какво може да означава това освен…

— Освен удоволствието, което очаква, че ще й достави твоето предложение. Но ако тя те харесва само през ден — както сам каза — и ако вчера си й бил толкова приятен, днес може би ще е тъкмо обратното? По тази причина аз бих те посъветвал да отложиш за утре.

— Но, капитане, вие забравяте, че аз имам начин, който ще я накара да се съгласи независимо дали това ще стане днес, или утре.

— Открий ми го, мой прозорливи корнете!

— Ако само й загатна…

— За какво?

— Знаете, че сър Мармадюк е в ръцете ви, нали?

— Знам.

— Е, ако й подметна само една думичка, че вуйчо й е в опасност — не само свободата му, но и животът му…

— Стъбс! — извика капитанът на кирасирите, като скочи разгневен и размаха юмрук пред лицето на своя подчинен. — Ако изпуснеш само една думичка за това или се осмелиш да направиш и най-слаб намек за подобно нещо, твоят собствен живот ще бъде в по-голяма опасност от живота на сър Мармадюк Уейд. Заповядах ти вече да си държиш езика, а сега още по-настоятелно повтарям заповедта си.

— О, капитане! — заекна изплашеният Стъбс с извинителен хленч. — Ако не сте съгласен, разбира се, че нищо няма да кажа. Няма, ей богу!

— Не — по-добре недей. Спечели съгласието на любимата си със свои средства, но не се опитвай да се възползуваш от сила, която не е твоя. За разкриването на тази тайна може би ще настъпи момент — но не ти, а аз ще реша кога ще бъде той.

По-нататъшните уверения на уплашения корнет бяха прекъснати от един слуга, който влезе и съобщи, че групата, която ще тръгва на лов, е готова за път и чака само капитан Скарт и корнет Стъбс.

Пет минути по-късно една красива кавалкада пресече парка Бълстрод и се упъти към страничната врата, която извеждаше на изток.

Състоеше се от сър Мармадюк Уейд, неговия син, дъщеря му, племенницата, двамата офицери — негови гости, и една голяма свита от прислужници, соколари и други слуги, едни от които бяха на коне със соколи на раменете, други вървяха пеш и водеха ловджийски кучета.

Като излезе от парка, веселата процесия свърна на юг към красивото езеро Фулмиър, което, подхранвано от „потока“ Алдър, лежеше сгушено между две успоредни разклонения па обраслия с букове Чилтърн.

Глава LIV. Ловът със соколи

Езерото Фулмиър вече не съществува, но едно село — толкова живописно, че сякаш го е създала фантазията на някой художник — все още носи това име. Езерото — подчинявайки се на всеобщото правило, че само това е добро, което е полезно, бе изчезнало от повърхността, източено от потока Алдербърн и реките Колн и Темза, за да смеси водите си с водите на океана. Коритото му се бе превърнало в ливада; малка част от водите му се бе задържала в няколко застояли локви, които допринасяха за снабдяването на близките пазари с кресон68, а селските аптеки — с „тръстикови коренчета“.

Някога Фулмиър беше широко кристално езеро, пълно с кресон, а бреговете му, обрасли с блатна трева, приютяваха блатната патица и синия рибар, водната кокошка и тетерева.

Така беше в оня ден, когато Дороти Дейръл, дъщеря на сър Фредерик, собственика на имението Фулмиър, покани своите приятели да вземат участие в едно голямо забавление, включващо и лов със соколи, който щеше да се състои край бреговете на езерото.

Дороти Дейръл беше повече от хубава. Тя беше, както се казва, „темпераментно същество“, малко проклетичка наистина, но за мъжете, които я познаваха, това само правеше хубостта й още по- привлекателна. Подобно на баща си, тя беше истинска тори69, искрено привързана към краля и държавата, сляпо вярваща в теорията, достойна за схващанията на всяко маймунско общество — за „божествените права“.

Колкото и да бе глупаво това убеждение тогава, както и днес, то се възприемаше. По онова време човешките двуноги от двата пола бяха такива паразити, каквито са и днес, и също тъй високо изразяваха копнежа си за Крал Щъркел или Крал Пън70. Но все пак не чак толкова единодушно.

Думата „република“ започваше да се чува от устата на прочути държавници и истински патриоти.

Вы читаете Бялата ръкавица
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату