чувствата му са несподелени, умът му не може да се успокои. Той търси истината, та макар това търсене да го доведе до пълна разруха.
Такова решение взе и дъщерята на сър Мармадюк Уейд през късните часове на оная безсънна нощ; й преди още голямата камбана на Бълстрод да призове ратаите към техния дневен труд, младата господарка на тази голяма къща — добре загърната в наметало и качулка — излизаше през една от вратите и под сивата светлина на утрото с бърза стъпка крадешком пресичаше покритите е роса пасбища на имението.
Тя се упъти към вратата, през която често бе излизала на главния път — напоследък със сърце, потръпващо от сладко очакване.
Колко по-различно нещо й предстоеше сега, колко по-друга беше целта й!
Не излизаше, за да се срещне с човека, комуто, макар и тайно, но инстинктивно вярваше, че я обича предано. Излизането й не беше с тази приятна цел — тъкмо обратното. Тя отиваше да разбере дали любимият й е бил предан, или пък да потърси потвърждение за неговата невярност.
Кой би могъл да й даде нужните сведения? Кого можеше да разпита? Тя не се сещаше за друг освен за самия Холтспър и бялата хартия, стисната в също тъй бялата й ръка, скрита под наметката, обясняваше нейния план.
Това беше писмо, писано под светлината на среднощната лампа и запечатало под поток от изгарящи сълзи.
На него нямаше адрес — само името на Хенри Холтспър.
Тя не знаеше адреса му. Тя носеше писмото на едно място, където се надяваше да намери някой, който може би можеше да го изпрати на местоназначението му. Пътеката, по която вървеше, водеше към това място.
Беше пътят към Стоун Дийн.
Не за пръв път сега й беше дошло наум да се свърже по този начин със своя любим. Досега се бе въздържала да стори това отчасти защото се страхуваше да не бъде измамена от тези, на които може да поверят писмото й, отчасти поради женското схващане, че той, а не тя трябва пръв да пише, и отчасти защото се надяваше — ден след ден, — че той наистина ще пише.
Но тези пречки не я спираха вече.
Сега тя му беше написала писмо — много по-различно от писмото, което смяташе да пише.
Това вече не беше любовно писмо, а писмо, изпълнено с упреци и съжаления.
Мериън Уейд не беше единствената под покрива на бащиния си дом, която си служеше с перото в този ранен час.
И друг един беше зает със същото.
Като войник, капитан Скарт беше свикнал да става рано. Рядко му се случваше да бъде в леглото сутрин след шест часа.
В тия смутни политически времена офицерите често вземаха участие в държавни интриги; под ръководството на своята кралица-покровителка капитанът на кирасирите напълно се бе уплел в това изкуство.
Тази двойна служба го задължаваше да води голяма кореспонденция, която главно заемаше утринните му часове. Макар по начало да беше човек на удоволствията, той не си позволяваше да безделничи. Беше твърде амбициозен, за да бъде бездеен, и изпълняваше както военните, така и политическите ой задължения систематично и с енергия.
В деня на лова кореспонденцията му изостана и за да свърши натрупалата се работа, той стана много рано на следващата сутрин и седна пред писалищната си маса.
Не само служебните и политически писма го караха да използува перото тази сутрин.
Пред него имаше един запечатан пакет, който може би съдържаше писмо, а по всяка вероятност и нещо повече, както личеше от формата и големината на пакета. Но в него нямаше писмо, а какъв беше предметът в плика, можеше да се разбере от думите, които излязоха от устата на Капитан Скарт, докато стоеше и се взираше в него.
Беше ръкавица — бялата ръкавица, стояла някога на ръката на Мериън Уейд, носена някога върху шапката на Хенри Холтспър и тайно взета оттам. Тя отново трябваше да бъде върната на първоначалния й собственик, но тайно и загадъчно и затова беше опакована в чиста хартия и запечатана с печат.
Върху пакета нямаше адрес — този, който го беше приготвил, седеше и го съзерцаваше с перо в ръка, сякаш не знаеше как да го адресира. Но всъщност не за това мислеше той. Той отлично знаеше адреса.
Начинът, по който трябваше да напише този адрес — почеркът, — занимаваше мислите му.
— Ха! — възкликна той най-после. — Прекрасна идея. Трябва да бъде написан с неговия почерк, който тя положително познава. Няма да бъде трудно да го наподобя. Слава богу, имам доста негови писма от тази предателска кореспонденция.
Като каза това, той притегли към себе си куп хартии — писма и други документи. Това бяха писмата и документите, взети от Стоун Дийн оная сутрин, когато арестуваха Холтспър.
След като ги разглежда в продължение на няколко секунди внимателно, като специалист по разчитане на нечетливи почерци, той взе перото и написа върху пакета:
— Това е достатъчно — каза той. — Няма нужда от адрес. Не трябва пакетът да се получи в къщи. Трябва да й се предаде тайно, сякаш е изпратен от някой доверен куриер. Няма причини тя да се съмнява в дърваря Уолфорд. Сигурно знае, че е бил в услуга на Холтспър, а едва ли е чула за предателството му. Той ще свърши работа. Трябва да се помъчи да я срещне, когато тя е навън. Защо ли се бави толкоз този вагабонтин? Вече трябваше да е тук. Казах му да дойде преди разсъмване. Аха — говорим за вълка, — май че неговата сянка мина край прозореца.
Като каза това, Скарт стана бързо, поръси малко сух пясък върху мокрия надпис, взе пакета от масата и тръгна към вратата, за да посрещне своя пратеник.
Наистина сянката на предателя Уолфорд беше преминала край прозореца.
Покровителят му го намери застанал на стълбите.
Не го поканиха вътре.
Работата, за която беше необходим, бе вече уговорена и само няколко тихо изречени указания бяха достатъчни, за да му стане напълно ясно в какво се състои тя.
Казаха му, че пакетът в ръцете му е за госпожица Мериън Уейд, че трябва да издебне подходящ момент, когато тя е навън, и да й го предаде, по възможност без никой да види.
Казаха му да се преструва, че върши всичко тайно, да се представи като пратеник на Холтспър, а след като предаде устното съобщение — уж от кавалера, а всъщност внимателно измислено от Скарт, — да се измъкне бързо, за да избегне опасността от кръстосан разпит.
— А сега тръгвай! — заповяда господарят му, когато свърши наставленията. — Гледай да напуснеш къщата, без да те забележат. Няма да е добре да те видят тук в този ранен час, още повече, че си бил при мене. Съобщи ми, когато успееш; ако свършиш работата, добре ще удвоя бакшиша.
При тези думи Скарт пусна една златна монета в ръката на мнимия пратеник, извъртя се на пети и тръгна към своята стая.
След като се усмихна радостно на златото, което блестеше в дланта му, дърварят мушна монетата в джоба си, спусна се по стълбите и започна да се прокрадва през храстите.
Той и не подозираше колко е близо до срещата, която желаеше и която щеше да удвои неговия бакшиш.
Но щастието — или дяволът — бяха благоразположени към него.
Като излезе от заграденото от изкопа пространство, той видя пред себе си фигурата на една жена, плътно загърната в наметка и качулка.
Тя също изглеждаше, че бърза напред, прокрадвайки се, но стройната симетрична фигура и скъпите й дрехи не оставиха у Уолфорд съмнение за личността, която го беше изпреварила надолу по стръмната алея на парка Бълстрод.
Беше младата господарка на голямата къща, тази за която бе предназначено съобщението — тази,
