която щеше да бъде много нещастна от това съобщение.
Пратеникът на Скарт нито знаеше, нито пък го беше грижа за това. Той мислеше само как да спечели обещаната сума и затова последва женската фигура, която бързаше към вратата на парка.
Бързо и безшумно Мериън вървеше към целта си. Погълната от задачата, която й причиняваше болка, тя смяташе, че никой не я наблюдава.
И не видя тъмната фигура, която се промъкваше зад нея като някаква злокобна сянка, неясна под слабата светлина на зората.
Неподозираща близостта на този съмнителен преследвач, Мериън излезе из вратите на парка и тръгна по горския път, който добре познаваше.
Никога преди това тя не бе вървяла по тази пътека с по-натежало сърце. Никога преди не беше заставала с такова болезнено чувство под сянката на дървото, гдето се срещаха, сега свято, но печално за нея.
Тя спря под разперените му клони. Не можа да устои на тайнственото влияние, което това място сякаш разпръскваше наоколо.
Дори и тъжните спомени, навети от него, повлияха успокоително на душата й, която едва ли би могла да бъде по-огорчена. Но не я оставиха задълго да се отдаде на своите успокоителни и тъжни мисли.
Тежки стъпки — очевидно мъжки — се чуха да приближават по пътеката и да се влачат всред сухите листа, които я покриваха.
Звукът ставаше все по-си лен и по-близък, докато най-после този, който го предизвикваше, се появи — селянин, минаващ през гората.
Мериън го познаваше — дърварят Уолфорд.
Тя го знаеше само на вид, и то едва.
Нямаше какво да разговаря с него, особено пък в такъв час.
Тя не помръдна!
Очите й бяха извърнати настрани.
Натрапникът, ако искаше, можеше да отмине, без тя дори да му кимне.
Едва когато чу да произнасят собственото й име и видя, че човекът приближава към нея, младата дама му обърна внимание.
— Госпожице Уейд! — промърмори той, като свали несръчно шапка и й се поклони със съмнителна любезност.
— Какво искате от мене господине? — попита Мериън с раздразнен и изненадан тон.
— Вървях подире ви, госпожице, още от голямата къща. Исках да ви видя насаме.
— Насаме ли? А защо, моля?
Въпросът бе зададен с глас, който издаваше негодувание, примесено със страх.
И нищо чудно.
Този, към когото бе отправен, не беше човек, с когото една скромна жена би избрала да се среща насаме в сърцето на гората.
Дали селянинът се натрапваше с лоши намерения?
Страхът се разпръсна така бързо, както и бързо се породи, когато дърварят съобщи, че идва в качеството си на пратеник.
— Нося ви пакет, госпожице Уейд — каза той, като измъкна нещо изпод дрехата си. — Малък е, ама пак не смея да ви го дам пред хора, защото тъй ми заповяда тоз, който ме праща.
— Кой те изпраща? — бързо попита дамата, като в същото време взе пакета от ръцете на предпазливия приносител.
— Мастър Холтспър… грубо отговори човекът. — Не смея да стоя с вас продължи той. — Някой от ония може да мине насам и да ни види. Трябва само да ви кажа, че мастър Холтспър е на сигурно място и че всичко е наред между него и жена му. Пак са се оправили. Туй няма защо и да го казвам — сигурно го пише вътре в пакета. Сега, господарке, трябва да вървя и да се върна при тоз, който ме прати. Довиждане.
Приносителят на съобщението пак тъй несръчно се опита да поздрави учтиво, тръгна бързо и скоро се загуби от погледа на разтрепераната получателка.
Мериън изслуша думите му, без да подозира нечестивия им смисъл, без да подозира, че са неверни. Но верни или неверни, тя не си представяше, че съдържанието им крие в себе си нова болка. Тя си мислеше, че вече е изпитала цялото жило на горчивото страдание. Не можеше да повярва, че в същия кол чан има и друга стрела, чийто връх е напоен с още по-силна отрова.
Тя я почувствува, когато с разтреперани пръсти разчупи печата и разкъса обвивката на малкия пакет. Почувствува я до дълбочината на сърцето си, когато очите й видяха съдържанието.
Връщаха й нейния любовен залог — съдбоносния подарък, бялата ръкавица!
Ръкавицата падна на земята, а с подтиснат вик, който прозвуча като погребален звън на едно разбито сърце, Мериън Уейд се отпусна до нея!
В продължение на няколко минути тя лежа върху тревата като някаква красива статуя, свалена от своя пиедестал.
Тя не беше в безсъзнание — беше само сломена и обезсилена от бързия, омаломощаващ удар на отчаянието.
Освен подтиснатия вик, който излезе от устните й, когато падаше, тя не издаде друг звук.
Отчаянието й беше такова, че никакви думи не можеха да го облекчат. Не съществуваше нищо, на което да се опре надеждата.
Върнатият знак казваше цялата печална истина.
Едно писмо — един том дори — не би могъл по-вярно да я разкрие.
Холтспър не я обичаше вече!
Съществуваше дори една още по-страшна мисъл. Той никога не я е обичал — иначе как би могъл толкова бързо да се промени?
Припадъкът най-после мина и падналата фигура отново се изправи. Изправи се, но не тържествуваща. Тъжен и подтиснат бе духът, който я оживи — тя почти трепереше от ужасния удар.
С тиха непоносима болка Мериън тръгна към дома си. Не си спомняше задачата, която я бе накарала да излезе. Тя вече нямаше значение. Това, което търсеше да узнае, я беше срещнало на пътя — беше й предадено така пълно и сигурно, че нямаше какво да се прибави.
Холтспър не я обичаше вече.
Като знаеше това, какво значение имаше дали той е женен, или не? Думите на пратеника бяха сложили край на всяко съмнение.
Ако тя би могла да се съмнява в думите, които чу, то не беше така с това, което видя.
Ето — пред очите й, долу между плевелите, лежеше бялата ръкавица. Лежеше изоставена, сякаш не принадлежеше никому; Мериън Уейд никога вече нямаше да я погледне; можеше да гледа на нея само като на причина за терзание до края на живота и.
Бавно и тъжно вървеше Мериън по горската пътека; бавно и тъжно влезе през вратата на парка; бавно и тъжно премина по алеята, по която някога бе вървяла със сърце, изпълнено с най-висша радост.
Глава LVI. Скарт получава отказ
Може би поведението на Скарт ще се стори странно.
Сега той знаеше, че Холтспър не може да му бъде съперник за ръката на Мериън Уейд.
Каква тогава би могла да бъде причината, която го накара да изпрати обратно ръкавицата защото причина непременно съществуваше.
Причина имаше макар че, да си кажем правото, не много определена.
Той все още не беше уверен накъде клони сърцето на Мериън — все още се съмняваше дали бялата ръкавица е gage damour73, или не.
Ако беше любовен залог, тогава връщането й, както го беше намислил, щеше да предизвика обръщане на чувствата й в негова полза; ако пък не беше, от това нямаше да последва нищо лошо за него.
За капитана изпращането на ръкавицата беше един опит направен със смътна надежда, че може да помогне на интересите му.
