Ако Мериън Уейд имаше някакво влечение към патриота-конспиратор, подобно нещо би унищожило всяка следа от това чувство и би предизвикало реакция в полза на първия влюбен, който би се представил — най-вероятно Ричард Скарт, а не някой друг.
Той едва ли си представяше ужасния ефект, който върнатият любовен знак щеше да има върху тази, която го получи. Не знаеше нищо за особените условия, които влюбените бяха уговорили при последната си среща.
Той познаваше твърде добре женското сърце и би се сетил, ако самият не беше така заслепен от собственото си чувство.
В това състояние обаче той се поддаде на едно хрумване, което при други обстоятелства би отхвърлил веднага.
А беше повлиян и от съвсем други съображения.
Той желаеше ръката на Мериън Уейд почти толкова, колкото и сърцето й или по-скоро желаеше богатството, което щеше да придружи сърцето.
Капитанът на кирасирите имаше само една заплата — и покровителството на кралицата наистина, — но нито едното, нито другото щеше да направи от него това, което би могъл да стане като зет на сър Мармадюк Уейд.
Беше настъпил моментът, в който да се опита да постигне това желано сродяване. Моментът не трябваше да се отлага.
Силата, която притежаваше за неговото изпълнение, можеше всеки момент да се изплъзне от ръцете му.
Времената бяха несигурни, забавянето можеше да намали възможностите за успех.
Връщането на ръкавицата беше първата стъпка в изпълнение на женитбения план, който си беше съставил.
То трябваше да бъде последвано от предложение.
Ако предложението бъдеше прието, добре; ако ли не, щеше да вземе по-силни мерки.
Такава беше програмата, начертана в ума на Ричард Скарт, и за това мислеше той, докато се разхождаше из стаята си един час след като бе изпратил пратеника Уолфорд.
— Чудя се — каза си той, като размишляваше, че времето, с което разполага, е кратко, — чудя се кога този приятел Уолфорд ще успее да предаде фалшивото съобщение? Той е един глупав тъпак, макар че е мошеник и половина за такава работа и за всякаква друга. Надявам се, че няма да е толкова прост да върне пакета обратно или пък да й го предаде пред някой друг. Сигурно е разбрал нарежданията ми. Казах му да я следи, докато я види навън, и то сама. Но кога ще стане това? Може би не днес, нито утре, нито пък след няколко дни? Горя от нетърпение да сложа край на тази история. Какво ли би било, ако след добре обмислената ми стратегия… Ха! Кой идва оттам? Небеса! Уолфорд! Защо ли се връща тоз грубиян? От гримасата върху грозното му лице — не се съмнявам, че той смята това за усмивка — човек може да предположи, че вече е изпълнил задачата си. Трябва да отида и да го посрещна, преди да е стигнал до прозорците. Още е рано и не виждам никой да е излязъл, но може някой да е станал. Не трябва да го видят, че идва тук.
С тези мисли Скарт посегна към шапката си, нахлупи я и излезе от къщата.
Той срещна сред храстите завръщащия се пратеник.
— Е, Уолфорд — каза Скарт, — какво те носи назад толкова скоро? Да не би да се е объркало нещо?
— Не е, доколкото знам, господин капитане. Само че — рано пиле рано пее.
— Е! Какво искаш да кажеш?
— Дадох й го.
— Даде ли, й го? Какво и на кого?
— Пакета — на младата господарка.
— Какво? Да не искаш да кажеш, че си видял…
— Госпожица Мериън? Да, да, видях я, господин капитан. Видях я, дадох й пакета и казах, каквото ми поръчахте да кажа.
— Кога? Къде?
— Кога ли? Няма й половин час, откакто думите излязоха от устата ми, а пък къде я видях — на около миля оттук, на горската пътека, дето води от парка за Стоун Дийн.
— Видял си я там по това време? Сигурно имаш грешка, човече.
— Нямам грешка, господин капитан. Видях я и приказвах с нея, както ми казахте. Много пъти съм я виждал на този път. Тя обича да язди там, ама таз сутрин не беше на кон, а пеш.
— И казваш, че беше сама?
— Да, господарю, иначе как щях да й дам пакета? Вие ми казахте никой да не види, като й го давам.
— Странно — измърмори Скарт. — Сигурен ли си, че с нея нямаше никой?
— Не видях никого.
— Какво правеше тя?
— Нищо, капитане, стоеше под едно дърво — големия бук, дето расте насред пътя. Аз се приближих бързо, защото иначе можеше да ми избяга. Като й дадох пакета и казах, каквото ми казахте, веднага си тръгнах право назад.
— Там ли я остави?
— Оставих я, както я намерих — под големия бук.
— И не срещна ли никого па връщане?
— Нито срещнах, нито отминах някого.
— Мислиш ли, че тя е още там? Казваш, че право тук си дошъл.
— Право, както ме водеше пътят, капитане. Не мога да кажа дали е още там — под дървото, но не се е върнала в къщи, защото аз бързах колкото краката ми държаха. Знаех, че не искате да ме виждат тук, и си помислих, че е по-добре да дойда, преди слугите да са се размърдали. Тя не си е дошла още — и половината път дори не е минала, даже да е тръгнала веднага след мене.
— Пътят към Стоун Дийн ли казваш?
— Тоз, дето минава през гората Стямпуел, през хълмовете. Отделя се от кралския път малко зад вратата ма парка.
— Знам, знам. Ето, приятелю! Нещо, с което да се почерпиш тази сутрин. Тръгвай веднага и внимавай да не те виждат с мене. Сега върви, където щеш, но гледай да си бъдеш в гнездото през нощта — може да ми потрябваш.
Пратеникът взе парите и веднага се отдалечи.
— Какъв дявол може да търси тя там по това време? — запита се Скарт, като крачеше нервно през цветната градина. — Ах! Това място — горският път към Стоун Дийн. Възможно ли е той… По дяволите! Ако е така, може би ще успея да го заловя. Хей, ти там! — извика той към началника на стражата, който в този миг се показа пред дворната врата. — Дванадесет души на коне. Бързо, корпорале! Да не губят нито минута. Ей сега ще дойда, преди да оседлаят конете.
Като издаде тази заповед, той влезе в стаята си и започна да се облича в стоманената броня, чиито части бяха разпръснати наоколо.
За по-малко от десет минути беше облечен от глава до пети. Забави се само за да изпие една чаша вино която набързо си наля от каната върху страничната маса, — излезе от стаята и дрънчейки, тръгна по покрития с плочи коридор, който водеше към задната част На къщата.
Като излезе на двора, той възседна коня си — вече оседлан за него, — изкомандува кирасирите, които бяха на седлата, излезе в галоп от двора и се запъти към входа на парка, от който се отиваше към Стоун Дийн.
Галонът беше кратък — свърши почти в момента, в, който започна. Той спря па върха на могилата, от която се спускаше дългата алея, оградена с кестенови дървета.
Там Скарт, внезапно закова коня си и изкомандува войниците да Сторят същото.
Войниците, естествено, останаха изненадани от това неочаквано прекъсване на ездата, но още по- изненадани останаха от втората заповед — последвала веднага след първата, — която им нареждаше да
