— Виждала ли си ме да правя това, братовчедке?
— Когато ми кажеш кой е този обожател, когото си загубила, по-лесно ще мога да ти кажа.
— Кой е той ли? Корнет Стъбс, разбира се.
— О! Той ли? А как стана така, че го загуби? Да не е свършил със себе си? Надявам се, че не се е удавил в езерото.
— Не знам, не мога да се закълна. Когато последен път видях грозното му лице, стори ми се, че изглежда като на удавник. Ха! Ха! Ха!
— Моя лекомислена братовчедке — изглежда, че загубата не те тревожи много. Моля ти се, обясни ми сега.
— Мериън! — каза Лора, като хвана братовчедка си за ръката и заговори с по-сериозен тон. — Можеш ли да повярваш, че този нахалник отново ми направи предложение?
— Какво? Второ предложение? Е, тогава не си изгубила, а си намерила обожател.
— Да, второ предложение и този път много по-настоятелно от първото. Представи си — не иска и да чуе за отказ!
— А ти какво му отговори?
— Първият път, както знаеш, му отказах напълно. Този път беше другояче. Бях рязка и възмутена. Говорих му остро и съвсем открито, уверявам те. И въпреки всичко това животно продължаваше да настоява, сякаш от него зависеше да ме накара да кажа „да“! Не можех да се отърва от него и накрая го заплаших, че ще му дръпна ухото. Да, и щях да го сторя, но дойде някой от компанията и ме отърва от неговите настоявания. Нямаше да ме е яд толкова, ако му бях дала някакъв повод — нахален простак такъв! Чудя се как не се е пооблагородил малко, като е постоянно с неговия по-възпитан капитан.
— Ей, че досадно парвеню!
— Каза ли на Уолтър?
— Не, не съм, и ти не му казвай, Мериън. Знаеш, че Уолтър ме ревнува от Стъбс без никакъв повод и може да го предизвика на дуел. За нищо на света не бих желала подобно нещо, макар че ми се ще някой — но не Уолтър — да му даде един урок — такъв, какъвто твоят смел Хенри Холтспър даде на…
— Ах! — възкликна Лора внезапно и млъкна, като видя какво болезнено впечатление направи споменаването на това име. — Прости ми, братовчедке! Съвсем забравих. Тази история със Стъбс заличи всичко от ума ми. О, мила Мериън! Може би не е вярно! Може би има някаква грешка! Дороти Дейръл е достатъчно проклета, за да измисли какво ли не; а колкото до суетния брат на госпожица Уинифред Уейлънд, той има толкова разбито въображение, колкото сестра си, и е лъжлив като братовчедка си. Мила Мериън! Не вярвай! Възможно е да е недоразумение. Въпреки всичко Холтспър може да не е женен, а ако е, дано тогава проклетият злодей…
— Лора! — прекъсна я Мериън решително. — Заповядвам, умолявам те да не казваш нищо от това, което знаеш — Дори и на Уолтър, а най-вече да не говориш за него така, както току-що направи. Дори и да е такъв, какъвто го нарече, ще ми бъде неприятно да чуя пак тия думи.
— Но ако е вярно, сигурно не би го обичала, нали?
— Не мога да не го обичам. Аз съм загубена. Аз трябва да го обичам.
— Мила, мила Мериън! — извика Лора, когато почувствува, че ръцете на братовчедка й обгръщат шията й и видя сълзите й да се стичат по бузите. — Съжалявам те, бедна Мериън, от сърце те съжалявам. Не плачи, миличка. То ще мине. След време ще престанеш да мислиш за него.
Само една дума бе казана в отговор на тия мили опити за успокоение. Казана бе през сълзи и задавени хълцания, но бе произнесена така твърдо, че не търпеше никакво възражение.
— Никога! — беше думата, произнесена с твърд, нетрепващ глас.
После, като отметна глава назад, а гордата и душа направи усилие да придобие вид на безразличие, Мериън хвана ръката на братовчедка си и решително тръгна назад към компанията, от която така крадешком се бе отделила.
Глава LV. Връщането на ръкавицата
Никой от участвуващите в лова със соколи не го напусна с по-огорчено сърце от Мериън Уейд.
Сенките на нощта, които се спуснаха над езерото, когато компанията напущаше бреговете му, приличаха на сянката, която падна върху нейното сърце.
През целия следобед тя трябваше да се бори със себе си, за да скрие скръбта си от очите на любопитните, трябваше да се прави весела сред мнозинството от щастливи лица, да се усмихва насила, докато хората около нея се смееха от сърце.
Силният й характер и помогна да направи всичко това, но когато падащите сенки на здрача туриха край на празненството, от сърцето й сякаш падна камък.
Тази нощ нямаше сън за Мериън Уейд. Тя не можа дори за миг да се освободи от мислите, които я измъчваха. Възглавницата беше омачкана от бледото й безсънно лице. Неведнъж през нощта тя ставаше от леглото и се разхождаше из стаята като човек, сънувал кошмарен сън.
Само сърце, което е било измамено, може да си представи какви бяха нейните страдания. Може би само женската душа може напълно да разбере болката, която тя изпитваше.
Нейното сърце бе приело в най-дълбокото си, в най-тайното си кътче образа на Хенри Холтспър.
Той все още беше там, но всичко наоколо беше като отровено.
Стрелата беше влязла.
Силната й отрова проникваше в пронизаната гръд.
Не съществуваше балсам, който да успокои болката, нито надежда, която да донесе поне най-малката утеха — съществуваше само съжаление за миналото и отчаяние пред бъдещето.
До този ден Мериън Уейд не знаеше какво значи да бъдеш истински нещастен.
Страданията от ревността, преживени досега, бяха почти нищо в сравнение с болката, която разкъсваше сърцето й.
Дори и тревогите за съдбата на любимия й бяха поносими, защото надеждата за спасението му никога не я беше напускала. Откакто той избяга, тя не беше особено нещастна. Надеждата укрепваше сърцето й, а споменът от последната мила среща го поддържаше. Тя чувствуваше, че докато Холтспър живее и я обича, може да бъде щастлива — дори и при обстоятелствата, които той в прощалните си думи предположи, че ще се появят.
Понякога не без известно чувство на недоволство тя размишляваше върху тайнственото значение на тези негови думи и се чудеше какво е искал да каже с тях. Но тя не позволяваше на подобни мисли да се появяват често, нито пък да се застояват продължително.
Любовта й беше твърде предана, твърде доверчива, за да може съмнението да я разклати. Тя си спомняше колко несправедливи бяха по-раншните й съмнения и под влиянието на този спомен бе решила никога да не се поддава на съмнения без неоспорими доказателства — като например връщането на ръкавицата, както се бяха уговорили.
Може би тя имаше причини да се учудва защо не е чула нищо от него — една само дума макар, която да я увери, че той е в безопасност. Но мълчанието му не я натъжаваше.
Може би беше опасно да й се обади.
Под лицемерната преструвка, че изпълнява своя дълг, подчинявайки се на заповеди, които не можел да наруши, — капитанът на кирасирите не позволяваше нищо, дори и писмо, да влезе в къщата на сър Мармадюк Уейд, без той лично да го е обследвал.
От часа на Холтспъровото бягство за пръв път тя чу да се произнася името му и единственото нещо, което узна за своя изгубен любим, бе свързано с онези две думи, които сега я изпълваха със страдание — думите „неговата жена“.
Мериън не беше чула нищо повече.
Тя не остана да понесе по-нататъшната мъка, която й причиняваха любителите на клюката. Беше чула, че нейният любим — човекът, комуто бе поверила съдбата си — е съпруг на друга! Това беше достатъчно, да й донесе едночасово страдание — о, не, — цял един живот, изпълнен с мъка и скръб.
Сред онова весело общество тя не се опита да потърси обяснение, но сега се нуждаеше от него.
Докато и най-малката надежда или съмнение съществуват в ума на човека, който подозира, че
