Дори и сърцето на темпераментната Дороти внезапно се смекчи към него, когато чу новото разкритие, което братовчедът й Уейлънд направи.
Изразът на симпатия към Холтспър, който нейните слушатели сметнаха за ироничен, беше много по- искрен, отколкото това, което обикновено тя изричаше.
Скандалът не бе разискван между гостите на сър Фредерик — поне не на всеослушание.
Шушуканията на някои малки групички може би се отнасяха до това, но скандалът беше твърде стар, за да бъде интересен, дори и за най-ревностните любители на пикантни истории.
Общият разговор премина към по-подходяща за случая тема, макар че една малка група, която се беше сбрала около Уейлънд, научаваше още някои подробности относно брачните истории на патриота- конспиратор.
Малцина от тях познаваха младия дворянин — всъщност не го познаваше никой от присъствуващите.
Той съобщи на своите слушатели неща, които някои от тях вече знаеха — че Хенри… се бил оженил тайно за една от придворните дами от свитата на кралица Хенриета, че след сватбата се случила някаква история, към която самата кралица проявила необикновен интерес — накратко: съпругът и съпругата се разделили, младият съпруг загубил по-голяма част от състоянието си и накрая изчезнал както от двореца, така и от страната.
Подобно на някои други авантюристи по онова време, той емигрирал в американската ни колония Виржиния.
За да бъдем справедливи към мастър Уейлънд, трябва да кажем, че той не прояви особена враждебност към човека, чиято история разказваше, макар че, от друга страна, не каза и нищо в негова защита.
Той не знаеше причината за тези съпружески недоразумения, нито знаеше кой е виновен за тях.
Всъщност младежът не беше разбрал историята правилно. Той не знаеше, че ревността на кралицата бе станала причина за внезапната раздяла между Хенри… и неговата невеста и че кралското отмъщение направи от дворянина колонист.
След известно време темата стана безинтересна и разговорът се промени.
Но там имаше някой, чиито мисли не можеха да се откъснат от чутото. Нужно ли е да казвам, че това беше Мериън Уейд? Сред веселата компания тя загуби своята веселост. Розите, върху които обедното слънце миг преди това светло сияеше, изчезнаха от страните й в момента, в който думата „съпруга“ излезе от устата на Дороти Дейръл. За нея ловът вече не беше приятен. Хората, които я заобикаляха, й бяха отегчителни и противни. Първата й мисъл беше да избяга от тях. Да избяга и от погледите им, защото знаеше, че ужасният облак, който бе обвил сърцето и, не може да не се отрази и на лицето и.
След като се съвзе от удара, причинен от неочакваната новина, тя обърна гръб на компанията и тихо се измъкна.
Гъстата гора наоколо, както и храстите, които все още имаха листа, й помогнаха да се оттегли; помогна й и особеният характер на разговора, който в този миг поглъщаше общото внимание.
Тя не остана да чуе по-нататъшните разкрития на дворянина Уейлънд; едничката дума, произнесена, от неговата братовчедка, беше причината за мълчаливото й оттегляне от кръга, дето се водеше разговорът.
Тя не се нуждаеше от потвърждение на чутото. Смътното подозрение, породено от някои неясни думи на самия Холтспър, не само при първата им среща, но и когато уговаряха обещанието при раздялата, беше предпоставка, за да повярва така лесно казаното от Дороти Дейръл.
Колкото и болезнено да беше това, което научи, Мериън не можеше да не го приеме. Тя изобщо не мислеше да се съмнява в него.
Влязла веднъж между дърветата, тя бързо продължи напред, без да знае и без да се интересува къде отива — искаше само да се отдалечи от компанията на своите подобни.
След като поскита малко, тя се спря и сега за пръв път изражението й показа съвсем ясно горчивината, която изпълваше душата й.
Струваше й се, че сърцето й се разкъсва на две. Една въздишка — полуподтиснат стон — излезе от гърдите й и ако Мериън не се беше задържала за едно дръвче, тя щеше да падне на земята.
Ничие перо не би могло да опише чувствата й в този момент. Те бяха твърде болезнени, за да могат слова ду ги изразят. Само една дума се изплъзна от устните й — прошепната тихо и пропита с дълбока тъга, — черната дума „измамена“.
Мериън не говореше, но мислите й течаха бързо и свободно.
— Значи това е препятствието, което можело да се изпречи между нас! Можело да се изпречи! О! Каква лъжа! А обещанието, което аз дадох! Да го обичам въпреки всички препятствия! Но аз не мислех за това — та как бих могла! Няма обещание, което да може да хвърли мост над подобна пропаст. Аз не мога — не смея да го удържа. Няма да е грешно, ако сега не го изпълня. Майко божия! Дай ми сили! Ах! Лесно е да се каже, че няма да го удържа. Милостиви небеса! Нямам сили за това! И в двата случая е грях. В единия е клетвопрестъпничество, в другия — още по-страшно престъпление. Чувствувам се безсилна да избера. Уви! Уви! Въпреки измамата му аз го обичам, обичам го! Но не съм ли несправедлива към него? Не бях ли аз тази, която започна ухажването — аз, Мериън? Не дадох ли аз първия знак — предизвикателството — всичко? Какво искаше да каже той в оня момент, когато последната ни среща бе прекъсната? Какво беше това, което се готвеше да каже, но се поколеба? Може би смяташе да ми разкрие точно това — да ми каже всичко? О, аз бих могла да му простя, но сега не мога, не смея…
Тя спря, сякаш съзна колко безсмислено е да мисли за решение, което не би имала сили да удържи.
— Женен! Холтспър женен! Уви! Край на любовните ми мечти. Превърнаха се от сладки в тъжни и това няма да се промени, докато смъртта не успокои нещастното ми сърце.
Отчаяната девойка стоеше с ръце, все още обвити около стъблото на дръвчето, с очи, безцелно загледани в земята, сякаш мислите й бяха я напуснали.
Няколко минути тя остана така — неподвижна като дървото, което я поддържаше.
Шумът от приближаващи стъпки не я стресна.
Тя го чу, но не обърна внимание.
Скръбта й я беше направила безчувствена дори и към срама. Тя не се интересуваше кой може да забележи вълнението й.
Мериън нямаше време за догадки, защото почти в същия миг чу гласа на своята братовчедка Лора, която я зовеше по име.
— Мериън! Къде си! Трябваш ми, братовчедке!
— Тук съм, Лора! — отвърна Мериън със слаб глас, като се мъчеше да изглежда спокойна.
— О! — извика хубавата блондинка и като се провря бързо между храсталаците, застана пред братовчедка си с поруменели бузи и разпъхтени гърди.
— Мили боже, братовчедке! Какво имам да ти разправя! За какво е, мислиш? Отгатни!
— Знаеш, че не ме бива да отгатвам, Лора. Надявам се, че не си загубила любимия си сокол?
— Не, не е чак толкова лошо, макар че загубих нещо.
— Какво?
— Един обожател!
— Ах! — възкликна Мериън тъжно. После, като направи опит да прикрие чувствата си, тя допълни с друг глас: — Надавам се, че Уолтър не е флиртувал с Дороти Дейръл?
— По дяволите Дороти Дейръл!
— Добре — тогава с някоя, от която би го ревнувала с повече право — госпожица Уинифред Уейлънд?
— Не е чак толкова лошо. Друг обожател загубих!
— Охо! Ти признаваш, че си имала и друг? Казала ли си това на Уолтър?
— По дяволите Уолтър! За кого мислиш, че говоря?
— За капитан Скарт може би, когото ти много харесваш. Той ли е обожателят, когото си загубила?
— Дори и толкова лошо не е. Помъчи се пак.
— Значи има или е имало и трети? Ах ти, кокетка такава!
— Не, не съм кокетка. Никога не съм го насърчавала.
— Сигурна съм, че никога.
