— Шегуваш ли се, Мериън? Стъбс, Стъбс, корнет Стъбс! Как би звучало като полковник Стъбс? Пак същото. Не, нито дори ако беше генерал Стъбс. Госпожа Стъбс? Не бих се нарекла така, и целият свят да ми дадат! Лейди Стъбс? Не, и кралица да ме направят дори.
— Аз не виждам голяма разлика между Стъбс и Скарт.
— Грешиш, Мериън. Има нещо войнствено в името Скарт. Мога да си представя човек с подобно име герой.
— Аз пък мога да си представя човек с такова име подлец.
— Какво, за нашия капитан Скарт ли говориш? Та всеки го смята за истински кавалер. Да, и такъв изглежда. Малко груб беше отначало, признавам, но оттогава насам постъпките му са напълно кавалерски. А към тебе, братовчедке, той се държи толкова внимателно, че трябва да е спечелил най-дълбокото ти уважение?
— По-правилно ще бъде, ако кажеш — най-дълбокото ми презрение. Тогава ще бъдеш по-близко до истината; това той наистина спечели.
— Но ти с нищо не го показваш. Виждала съм ви двамата с капитан Скарт много щастливи — наистина много щастливи, ако може да се съди по външния вид.
— Това още нищо не значи, братовчедке. Усмихнатото лице не винаги означава весело сърце, нито пък сладкодумството е най-верният признак за любезност. Ти си ме виждала да бъда учтива с капитан Скарт нищо повече. А за това аз си имам своите съображения.
— Съображения ли?
— Да, и то сериозни съображения, мила Лора. Ако не беше това, днес нямаше да дойда на лов, а особено пък с него. Може в твоите очи капитан Скарт да е герой, моя весела братовчедке, но той не е човекът, който е завладял сърцето ми, и ти знаеш това.
— Знам, знам, мила Мериън. Шегувах се само. Аз знам, че капитан Скарт не е герой на сърцето ти и мога да ти кажа кого смяташ за герой. Името му започва е Хенри и свършва с Холтспър.
— Да, сега назова един истински герой! Но слушай, мое малко папагалче! Не бърбори много за това, което съм ти доверила. Иначе ще кажа на Уолтър колко много харесваш капитан Скарт или корнет Стъбс. От кого искаш той да те ревнува?
— О, Мериън, нито дума на Уолтър за Стъбс. Знаеш ли, струва ми се, че той и без това вече малко ме ревнува от него. Уолтър никак не харесва ухажването му, никак. А и аз също, но какво да правя, като се срещаме но трн-четири пъти на ден. Мислех си, че отказът ми ще бъде достатъчен. Толкова ясно му казах. Но не разбра — ще повярваш ли, той продължава да ме ухажва сякаш нищо не се е случило между нас. Моля те, не тревожи Уолтър повече, иначе могат да се сбият и тогава…
— Храбрият корнет ще счупи главата на Уолтър ли?
— Не, не може, макар че е по-едър от Уолтър. Но по-храбър не е, сигурна съм. Никак не е храбър този грозен нахалник.
— Какво? Държал ли се е нахално с тебе?
— Не точно това, но струва ми се, че не разбира много от учтиво държание. Колко по-различен е капитан Скарт. Той е учтив.
— Е да, донякъде.
— Дороти Дейръл го намира съвършен. Сигурна съм, че е влюбена в него. Защо ще идва толкова често в Бълстрод, ако не за да го види? Сигурна съм, че не идва нито за тебе, нито за мене.
— Да заповяда тогава, ако идва за това, за което мислиш.
— Да, и само за да бъде в неговата компании, тя устройва днешния лов. Тя е едно опасно, интригантско същество — това е тя.
— Ако си е наумила да хване капитан Скарт, дано да успее. Не съм аз, която ще й препреча пътя.
— Добре! — отвърна Лора. — Днес ще я наблюдавам и ще видя как ще се държи. О! Да знаеш как ненавиждам това момиче и защо, мислиш?
— Не знам.
— Защото знам, че тя е твой враг!
— Никога не съм й дала повод за това!
— Знам.
— Тогава може би знаеш защо ме мрази?
— Знам.
— Кажи ми.
— Защото си красива.
Ако е затова, тя трябваше да бъде твой враг толкова, колкото е и мой.
— О, не! Не съм толкова суетна да мисля така. Аз съм само хубавичка, докато ти — ах! Братовчедке Мериън, за мене — като жена — ти си красавица! А как ли изглеждаш в очите на мъжете?
— Ти си глупаче, малка Лора. Ти си много по-хубава от мене. А колкото за Дороти Дейръл — нима всички не я наричат красавицата на графството. Поне двадесет пъти съм го чувала.
— И аз също. Но какво означава това? Макар че си по-голяма от мене, Мериън, по тези въпроси аз знам толкова, колкото и ти. И после аз съм страничен наблюдател и мога да присъдя. Според мене красавицата на графството и красавицата на бала никога не са по-хубави от тези, с които ги сравняват. Много често подобна слава се получава не заради хубостта, а заради държанието, а държанието им не винаги е от най- добрите.
— Продължавай по същия път, Лора, и ние ще започнем да те смятаме за женски Солом67.
— Не, не, аз изказвам само едно мнение, което всеки може да има. Ти и Дороти Дейръл най-добре доказвате това. Докато всички я наричат хубавицата на графството, всички мислят тебе за такава. Повярвай, братовчедке! Ти си наистина красива! Толкова красива, че дори селските деца от енорията се захласнат по тебе от учудване и удоволствие!
— Неискрена ласкателна!
— Кълна се, че е вярно. И затова Дороти Дейръл не те обича. Тя иска да бъде всичко и знае, че ти й отнемаш лаврите. В деня на празненството тя опита всичко, което можеше, за да заплени човека, когото се преструваше, че пренебрегва.
— Холтспър ли?
— Да. Аз я видях. Тя употреби всичкото си изкуство, за да привлече вниманието му. Ах, Мериън, но той виждаше само тебе. А сега, когато него го няма, тя е решила да плени капитан Скарт. Честна дума! Мислиш, че днес няма да се опита ли? Мила братовчедке! Не искам от тебе да лицемериш, но не би ли могла — да, ти можеш да пофлиртуваш малко с капитан Скарт само за да я помъчиш? О, така бих искала да я видя да преживее това, което заслужава — малко унижение!
— Глупаво дете! Знаеш, че не мога да го направя! Нямам желание, а особено пък сега по-малко отвсякога.
— Само за един час, за да я накажеш!
— Ще ти се хареса ли ти да бъдеш наказана така? Представи си, че днес някоя жена започне да флиртува е Уолтър или пък той с някоя жена?
— Тогава аз ще флиртувам със Стъбс!
— Непоправима кокетка! Мисля, че ти харесваш Уолтър — и само толкова. Ах, Лора! Ти не знаеш какво значи да обичаш!
— Но въпреки това аз не…
— Господарке Мериън! — извика един прислужник, като надникна в стаята. — Сър Мармадюк е вече на коня, Чакат само вас и госпожица Лора!
Като каза това, човекът се оттегли.
— Лора — пошепна Мериън, като излизаха от стаята, — нито дума за това, което знаеш — никому! Обещай ми и може би ще ти доставя удоволствието, за което ме помоли.
Докато траеше разговорът на двете братовчедки, двамата мъже, за които главно ставаше дума, водеха горе-долу същия разговор.
Това ставаше във всекидневната на Скарт. Двамата разговаряха прави, облечени в костюми за езда — не военни, но само с ботуши и шпори, — по дрехите им имаше някои неща, които показваха, че отиват на
