Друг кирасирски взвод, по-голям от първия, идваше по пътя към моста. Беше Скарт със своя ескадрон!
Предните редици вече бяха стигнали до моста и вървяха в търс към средата му, която беше извисена. Бягството на Холтспър в тази посока беше съвсем пресечено, като че бе влязъл в задънена улица.
Той видя това и се опита да се върне. Но в това време конниците, които придружаваха Стъбс, неспособни да действуват след лошата шега, която им изиграха, отново бяха хванали юздите и се бяха впуснали след затворника. Капралът, който ги командуваше — защото корнетът още лежеше безчувствен на пътя, — беше успял да ги накара някак си да тръгнат и сега те бързо приближаваха моста.
За миг изглеждаше, че Черния конник не знае как да постъпи. Да препусне в някоя от двете посоки значеше да се натъкне на сигурна смърт или на сигурно пленничество. От всяка страна се намираше по една група кирасири с извадени саби и карабини, готови за стрелба, а пространството между двата ескадрона беше затворено — отчасти от парапета на моста, отчасти от оградата, която продължаваше след парапета.
Съвсем невъзможно беше за човек невъоръжен, макар и на хубав кон да хвърли ръкавицата, в която и да е от двете посоки; подобна постъпка би могъл да извърши само някой, отчаян от живота и решен да умре.
Аз казах, че за миг Холтспър не знаеше какво да стори. Зрителите наблюдаваха неговата нерешителност с тревожно разтуптени сърца.
Но това беше само за миг; после черният кон бе внезапно обърнат към града и той тръгна в тръс обратно по моста!
Някои помислиха, че ездачът му е съжалил за необмислената си постъпка и отива да се предаде на стражата, от която бе избягал. Други сметнаха, че е решил да „хвърли ръкавицата“ и е избрал по-слабия противник за този опит.
Но както се разбра след малко, и двете предположения не бяха верни — Холтспър насочи внезапно коня си към шосето, подкани го едновременно с думи, с ръка и шпори и го накара да скочи през дъсчената ограда направо долу в ливадата!
Когато препусна по зелената морава, оттам долетя подигравателен вик — вик, който неведнъж е ужасявал преследващите Холтспър индианци; този вик се извиси над радостните възгласи, с които го поздравяваха за бягството му от Скарт и от неговите смутени войници.
Изстрелите, изпратени по него, бяха безполезни. В ония дни добри стрелци изобщо не съществуваха и от куршума на карабината хората се страхуваха толкова малко, колкото и от стрелбата на арбалета.
Кирасирите продължиха да го преследват по зелените брегове на Колн, но повече с цел да запазят самочувствието си, отколкото с надежда да заловят беглеца. Преди още преследвачите му да успеят да преодолеят препятствието, което ги делеше от ливадата, и да тръгнат след него, Черния конник вече препускаше напред към дивите степи на Айвър и се виждаше като тъмно петно, което бързо намалява.
Глава LII. След ареста
В дните на Чарлз (Мъченика!) арестуването на държавници не беше гага avis, както е днес. Лод имаше свой списък, а също и Страфорд — този благороден по произход, но жесток слуга на един деспот, който също завърши живота си като затворник — най-видният от всички затворници.
[ Rara avis (лат.) — рядко явление. Б. пр.]
Благородник да бъде заклеймен и затворен в Тауър съвсем не беше рядко явление и едва ли правеше по-голямо впечатление, отколкото залавянето на някой джебчия днес.
Арестуването на Хенри Холтспър се прие като нещо обикновено. По-необикновено бе освобождаването и бягството му, но и те — като всяко чудо, за три дни се заличиха от паметта на хората.
Малцина разбраха как точно е било организирано освобождаването и как оная тълпа от „неверни мошеници“ — както ги назоваваха привържениците на краля — се беше събрала така навреме пред „Розата и короната“. Никой, дори и мълвата, не знаеше къде беше отишъл беглецът. Предполагаше, се, че е потърсил убежище — и го е намерил — в онова огромно скривалище, безопасно като самата пустиня: Лондон.
По онова време за хората, обвинени в „предателска дейност“ към краля-деспот, големият град беше най-сигурният приют в цялата страна.
Капитанът на кирасирите беше направил всичко, което бе по силите му, за да не се разчуе случката. Той не беше съобщил в главната квартира нито за ареста, нито за това, което последва, и се оказа толкова „немарлив“ служител, че остави обстоятелствата при бягството на Холтспър да минат без разследване. Скарт все още хранеше надежда, че ще има възможност да го залови отново, и за тази цел вложи — макар тайно — всичките си сили.
Той изпрати тайни агенти в различните краища на областта, а никакво съобщение, дори, писмо не можеше да влезе в жилището на сър Мармадюк Уейд, без капитан Скарт да знае неговото съдържание.
През този период положението му в лагера, които обитаваше, може да се сметне като твърде неестествено.
Между него и семейството на стопанина се беше установила известна близост. Въпрос е доколко тя беше приятелска и от двете страни.
Чужденецът или повърхностният наблюдател би могъл да повярва това, да повярва дори, че Скарт е много сърдечен. От първия ден на пребиваването му под покрива на сър Мармадюк той държеше войниците си в строго подчинение — толкова строго, че те не бяха нанесли на домакините и най-малка обида.
Но капитан Скарт беше строг командир и подчинените му знаеха това. За всяка най-малка случка, нарушение или неприятност, причинена на обитателите на дома, се поднасяха хиляди извинения и човек можеше да си помисли, че кралските кирасири са изпратени в Бълстрод като почетна стража, която да се грижи за собственика, а не „разквартировани“, които да живеят на негова сметка.
Тези внимателни грижи към сър Мармадюк не се дължаха нито на кавалерство, нито на доброта — те имаха само една цел — да спечелят дъщеря му. Скарт искаше сърцето й, както и ръката й. Сърцето й искаше, защото я обичаше с цялата бурна страст на своята високо надарена, но лошо направлявана душа; ръката й искаше, защото ламтеше за нейното богатство — Мериън Уейд в допълнение на своята изключителна хубост беше наследница и на едно голямо имение.
Като нейната зестра нямаше втора в графството, защото освен Бълстрод, тя имаше и още едно имение. Скарт знаеше това и по тази причина искаше да притежава и сърцето, и ръката й.
Ако не успееше да спечели първото, той все пак можеше да се надява, че ще спечели второто, което заедно с богатството щеше да успокои нараненото му честолюбие.
Скарт беше решил, че Мериън Уейд трябва да стане негова жена, независимо от това дали го обича, или не, и ако честни средства не помогнеха за изпълнение на намеренията му, нямаше да се поколебае да си послужи с нечестни.
Беше готов да разкрие ужасната тайна, до която се бе добрал по такъв подъл начин.
Животът на сър Мармадюк Уейд зависеше, така да се каже, от устата на Скарт. В този момент Скарт държеше рицаря в ръцете си така, като че той вече беше изправен пред Стар Чамбър с двадесет свидетели, готови да се закълнат, че е изменник.
Скарт трябваше да каже само една дума; за да го изпрати в онова страшно място, и сър Мармадюк знаеше това. Само един знак да дадеше на своите войници и неговият хазяин можеше да се превърне в негов затворник!
Той не смяташе, че ще трябва да доведе нещата до такава неприятна крайност. Твърде много вярваше, че жените не могат да устояват на мъжкия му чар. Изглеждаше, че сега, след като човекът, който смяташе за свои съперник, не е пред очите на Мериън, тя вече и не мисли за него. И откакто него го нямаше, Скарт всеки ден все повече се убеждаваше — мисълта беше подхранвана от желанието му това да е така, — че връзката между Мериън и Холтспър не е била от любовен характер.
Възможно е подаряването на ръкавицата да е било знак на благодарност за извършена услуга. Подобни подаръци бяха нещо обикновено и знаците, носени върху шапките и шлемовете, не винаги означаваха някакво нежно чувство. Тяхното кратко запознанство — Скарт се беше потрудил да се осведоми относно това — оправдаваше неговото предположение или поне на него му беше по-приятно да мисли така.
