Жените в ония дни бяха едни от най-добрите политици. Една жена беше предизвикала войната с Испания, друга беше причинила намесата във Фландрия, жена беше довела до нашия изкуствен съюз с Франция — жена управляваше Англия както на времето, така и днес!
Мериън Уейд беше жена — една от ония, конто са способни да направлявах съдбините на цял народ. Нейните политически убеждения не останаха тайна за офицера-роялист. Неговите собствени убеждения и привържениците на тия убеждения често ставаха жертва на саркастичните й забележки и той не се съмняваше в републиканските й склонности.
Може би само симпатии от такъв характер съществуваха между нея и Холтспър?
Ако би могъл да наблюдава държанието й през целия оня паметен ден, в който конспираторът избяга, тогава мъчно щеше да се задоволи с тия мисли.
Тъжното й лице, когато през решетката на прозореца си видя своя любим отново в ръцете на врага, отново пленник, можеше да докаже и на най-незаинтересования наблюдател, че тя е в тревога, която само любовта може да създаде.
Ако бе имал възможност да я види през времето от отвеждането на затворника към опасната му тъмница до завръщането на конника-пратеник, донесъл новината за бягството му — той щеше да се убеди, че е обзета от безпокойство, което само влюбеният може да изпита. С каква неописуема радост беше изслушала Мериън последното съобщение! Може би то я възнагради за ония изпълнени със страдание моменти, които тя мълчаливо понесе.
Колкото и дълбока да беше скръбта, последвала това събитие, Скарт намери известно утешение в мисълта, че отсега нататък няма кой да препречва пътя му.
Щеше да се погрижи съперникът му никога вече да не прекрачи прага на жилището на сър Мармадюк, нито пък да има достъп до дъщеря му, докато той самият не разбере дали ще приемат, или отхвърлят предложението му.
През цялото това време сър Мармадюк и хората му се държаха любезно със своите неканени гости.
Но човек, отблизо запознат с отношенията им или внимателно наблюдаващ водените помежду им разговори, непременно щеше да забележи, че тази любезност е по-скоро принудителна, отколкото естествена.
Че това беше така — или по-скоро, че наистина съществуваше някакво привидно приятелство, — изисква малко обяснение.
Сър Мармадюк се държеше любезно, защото чувствуваше доста ясно приближаването на опасност. Арестуването на неговия съмишленик-конспиратор беше знаменателно, а от това обстоятелство не беше трудно да се извадят множество неприятни заключения.
Начинът, по който той се държеше със Скарт, беше не само противен на убежденията му, но и много неприятен за самия него. Имаше моменти, когато се изкушаваше да смъкне маската си и да понесе и най- лошото, което можеше да последва от това. Но благоразумието го караше да бъде търпелив и да се надява, че не след дълго нещата ще вземат по-благоприятно развитие.
Кралят беше принуден да издаде указ — не за избирането на нов парламент, а за свикването на стария. И към това се насочваха надеждите и очакванията на партията, на която сега сър Мармадюк беше отявлен член. Любезността, която Мериън проявяваше към Скарт, беше също примесена с недоверие. Единствената причина за това беше нейната любов към баща й.
Към него тя изпитваше нещо повече от синовна обич, защото беше достатъчно възрастна и достатъчно умна да оцени вроденото благородство на неговия характер. Тя разбираше, че някаква опасност го заплашва, макар че не знаеше каква. Сър Мармадюк не й беше разкрил тайната, която щеше да й помогне да разбере. Той не стори това, защото не искаше да й създава излишни тревоги, и просто я беше помолил да се отнася към неканените натрапници много любезно.
Намекът беше достатъчен и Мериън, укротявайки своята горда душа, му се подчини.
Скарт нямаше и най-малкия повод да се оплаче от каквато и да е обида, нанесена му от дъщерята на неговия домакин. Обратното — държанието й към него беше толкова дружелюбно, че понякога той започваше да вади от това заключения, твърде ласкателни за него.
Така спокойно протекоха първите няколко седмици от пребиваването на Скарт в Бълстрод, когато изведнъж се случи нещо, което причини вълнуваща промяна в положението.
Това беше един „fete champetre“, уреден от сър Фредерик Дейръл, лорд на имението Фулмиър; едно от забавленията на празненството щеше да бъде пускането на голям брой ловни соколи.
Беше поканен елитът на графството, включая сър Мармадюк Уейд и неговото семейство заедно с военните му гости — капитан Скарт и корнетът Стъбс.
Глава LIII. На лов със соколи
Красивото имение Бълстрод сияеше, озарено от най-ранните слънчеви лъчи.
Росата още блестеше по тревата и огромните кестенови дървета хвърляха дълги сенки по възвишенията.
Еленът, който цяла нощ бе спал необезпокояван от никого, скочи от мекото си мъхово легло и тръгна да закуси в примамващата ливада.
Птичките вече бяха изпели излиянията си към идващия ден и напуснали своите клони, весело подскачаха от дърво на дърво.
Природата се беше събудила.
Въпреки ранния час обитателите на господарския дом изглежда не спяха. Шест оседлани коня, водени от шестима коняри, бяха изведени от двора и стояха пред къщата, сякаш очакваха ездачите си. Два от тях бяха оседлани по-различно от другите. От особеното устройство на седлата личеше, че ще бъдат яздени от дами.
Освен конярите, които се грижеха за конете, и други прислужници стояха или се разхождаха наоколо. Имаше соколари, които носеха закачулени соколи върху раменете и китките на ръцете си, и гонци, които водеха вързани кучета — всеки беше облечен в костюм според длъжността си.
В будоара на Мериън Уейд се намираха две красиви жени.
Едната беше Мериън, другата — Лора Лъвлейс. Касторените шапки с високи дъна, пристегнатите костюми от зелено кадифе, ръкавиците на ръцете им и камшиците в тях показваха, че те са двете дами, за които бяха оседлани конете с дамските седла.
И двете, преди да напуснат своите стаи, бяха хвърлили последен внимателен поглед върху тоалета си.
Срещнаха се във всекидневната на Мериън, за да поговорят малко и да бъдат готови, когато ги повикат да се качат на седлата.
— Уолтър обещава, че ще имаме добър лов — каза малката Лора, разхождайки се из стаята, лека като сърна и весела като чучулига. — Казва, че край езерото не е ловувано отдавна — много отдавна, пълно било с тетереви, бекаси и глухари, а този сезон свирците мътили няколко пъти. Ще намерим лов за всички видове соколи. Нали ще бъде чудесно?
— Много приятно, предполагам, за тези, които ще могат да се забавляват.
— Какво говориш, Мериън? А ти няма ли да се забавляваш — ти, която толкова обичаш лова със соколи, че дори ходиш на лов сама?
— О, Лора, този спорт, както и много други, може да бъде по-приятен, когато човек е сам, отколкото с компания — особено компания, от която не се интересува.
— Боже мой, братовчедке, няма ли между видните личности, които ще срещнем днес, нито един, който да те интересува?
— Нито един, доколкото знам.
— Как, дори и нашият много любезен гост, който ще ни служи за охрана — дори не и капитан Скарт?
— Очаквах да кажеш вместо това корнет Стъбс.
— Ха! Ха! Ха! Не, не! Той е твърде глупав, за да ми е приятен.
— А капитан Скарт е тъкмо обратното на приятен за мене. Да си кажа правото, от двамата аз предпочитам корнет Стъбс въпреки просташкото му презиме.
