осмелявали. Как се чувстват те, като виждат, че македонците не правят прострацията, а те самите се кланят ничком?
Знаех си, че рано или късно ще ме попита.
— Господарю мой, те наистина са чувствителни към това. Сигурен съм.
— Но какво мислят? — Той се обърна, за да ме погледне в очите. — Говорят ли за това?
— Не и пред мен, А-лек-сандър — продължавах да изричам името му бавно, за да мога да го кажа правилно. — Никой не би се осмелил. Но ти, в желанието си да бъдеш внимателен, държиш погледа си върху човека, когото поздравяваш, докато аз мога да гледам където си искам.
— Искаш да кажеш, че изпитват гняв, когато я правят?
Забавих отговора си, а да не сбъркам.
— Не бих го казал точно така, Ал’скандер. Ние сме научени от деца да се прекланяме пред Царя.
— Разбирам. Значи проблемът е в това, че македонците не го правят?
Продължих да оправям диплите на пояса му и не отговорих.
Той се размърда нервно.
— Защо ли трябваше да ти причинявам болка като те питам? Но от теб аз винаги получавам истината.
Е, понякога получаваше това, което знаех, че ще го направи щастлив. Но единственото нещо, което никога не получи от мен, бе лъжа, която би му навредила.
Същата вечер по време на вечерята Александър държа очите си добре отворени. И мисля, че видя доста неща, преди да му се замъгли погледът.
Имаше право, когато каза, че водата на Оксус е отрова за несвикналите с нея. Предполагам, че тези от местните жители, които тя отравя, умират млади, преди да успеят да създадат потомство.
По тези места не се отглеждат никакви лозя. Носят виното от Бактрия. То е много силно, но местните жители го разреждат — една част вода и три части вино. Така унищожават заразата от реката.
Беше зима и стана почти студено. Няма да се намери персийски домакин, на който и през ум да му мине да предложи виното преди сладкишите. Но както винаги, македонците пиеха от самото начало. Персийските гости сръбваха по една глътка от любезност, за разлика от македонците, които се наливаха като бъчви.
Не е кой знае колко вредно да си пиян от време на време. Но ако вечер след вечер ти дават силно вино, накрая привикваш към него. Сега зная, че ако Александър беше прекарал зимата на друго място, много мъка щеше да му бъде спестена до началото на пролетта.
Всъщност, не всяка нощ той беше истински пиян. Всичко зависеше от това колко дълго е стоял на масата. Той не гаврътваше виното наведнаж, както правеха приятелите му. Или поне не в самото начало. Обикновено стоеше с чаша пред себе си, говореше, пиеше, и отново продължаваше да говори. Ако броим чашите, едва ли пиеше повече от преди. Но бактрийското вино трябва да се разрежда с вода. Виното във всяка чаша, която изпиваше, беше два пъти по-силно от това, с което беше свикнал.
Понякога, след дълга нощ, той спеше чак до обед. Но когато имаше сериозна работа, винаги ставаше рано — свеж и готов. Спомни си дори за рождения ми ден. И на вечерята предложи тост за мен, похвали преданата ми служба, даде ми златната чаша, от която беше пил, и после ме целуна. Ветераните македонци изглеждаха доста възмутени. Не зная дали защото бях персиец, или защото бях евнух, или защото той не се срамуваше от мен. Предполагам, че и заради трите заедно.
Александър не беше забравил разговора ни за прострацията. Беше си наумил нещо.
— Искам да направя някои промени — каза ми той един ден. — Но не с персийците — обичаят е твърде стар и те са свикнали с него. След като Кир го е въвел, сигурно е имал достатъчно основания за това.
— Струва ми се, Ал’скандер, че Кир е направил това, за да заличи разликите между народите и да ги помири един с друг. Преди него прострацията е била мидийски ритуал.
— Ето това е! Да получиш вярност и от двата народа, но нито един от тях да не се държи властно над другия. Знаеш ли Багоас, когато видя някой персиец, чиято титла прадедите му са носели отпреди времето на Кир, да се покланя ничком, и в същото време някой македонец, когото баща ми е издигнал от калта и чийто собствен баща е ходил в овчи кожи, да го гледа отвисоко сякаш е куче, повярвай ми, идва ми да му сваля главата от раменете.
— Не прави това, Ал’скандер — му казах полузасмян. — Това няма да оправи нещата.
Залата на долния етаж беше доста голяма, но в стаите горе човек нямаше къде да се обърне. Александър се въртеше нервно из спалнята като леопард в клетка.
— В Македония дребните владетели толкова късно са се научили да се подчиняват на един Цар, че си въобразяват, че по този начин му правят благодеяние. В дома ми, когато царуваше баща ми, добрите маниери бяха само за пред чуждоземни гости. Когато бях момче, пиршествата приличаха на селски гощавки… Знам какво чувстват сънародниците ти. Аз съм потомък на Ахил и на Хектор и нося във вените си кръвта на Херкулес.
Беше дошъл да си ляга, но не беше много късно и виното все още го държеше възбуден. А аз се страхувах, че ваната му ще изстине.
— С войниците е по-просто — продължи той. — Те ще си помислят, че това е някоя от моите слабости и прищявки. Те ме познават. Но тези, които са с по-високо положение… Разбираш ли, Багоас, в Македония се смята, че прострацията се прави само за боговете.
Имаше нещо в гласа му — нещо, което ми подсказахме той не само ме уведомява за това. Познавах го. Можех да почувствам потока на мислите му. Дори войниците го усещаха, макар и да не разбираха какво точно чувстват.
— Александър, — казах аз, давайки му да разбере, че претеглям всяка дума, — всички знаят, че оракулът в Сива не лъже.
Той ме погледна с дълбоките си сиви очи и не каза нищо. След това издърпа пояса си. Съблякох го. Погледна ме отново. Видях това, което той искаше да видя — раната от катапулта на рамото му, белега от сабя на бедрото, тъмночервената вдлъбнатина на пищяла му. Да, от тези рани бе текла човешка кръв, а не божествена. Той си спомняше също и деня, когато беше пил лоша вода.
Очите му се спряха върху мен, и в тях заигра усмивка. И все пак имаше нещо в зениците му, нещо, което нито аз, нито някой друг можеше да разбере. Може би прорицателят го беше разбрал. В Сива.
Докоснах рамото му и целунах раната от катапулта.
— Бог е тук — казах. — Човешката плът е само негов слуга и негов жертвен агнец. Не забравяй нас, които те обичаме, и не позволявай на бога да ни я отнеме цялата.
Той се усмихна и протегна ръце. Тази нощ тленната плът получи своето. Ала макар и едва доловимо, усетих, че той сякаш се присмива на себе си. Все пак, онова другото присъствие стоеше и чакаше — готово да си го вземе обратно.
На следващия ден Александър за дълго се уедини с Хефестион и старите болки отново почукаха на сърцето ми. После настана голямо раздвижване — започнаха да влизат и излизат най-добрите приятели на Царя и бяха изпратени вестоносци да канят гости за огромен пир с петдесет кушетки.
В деня на празненството той ме повика:
— Багоас, знаеш ли какво съм си наумил? Довечера ще опитаме с прострацията. Искам да сложиш най- хубавите си дрехи и да поемеш грижата за персийските ми гости. Хефестион се срещна с тях и те знаят какво да очакват. Просто ги накарай да се чувстват добре. С дворцовите си маниери ти най-добре можеш да се справиш с това.
Е, помислих си, в края на краищата той се нуждае и от мен. Облякох най-хубавия си кафтан, покрит със златна бродерия върху тъмносиньо сукно, и отидох да облека Александър. Носеше пищната персийска мантия, но на главата си сложи малка диадема, а не митрата. Все пак се обличаше и за пред македонците.
Ех, само ако можеха да задържат виното до поднасянето на десерта. Това щеше да бъде деликатна работа.
Залата беше украсена прекрасно. Поздравявах персийските аристократи по подобаващ начин и водех всеки един от тях до неговата кушетка, като тук-там вмъквах по някоя похвала за нечий известен предшественик или за порода коне. След това отидох да прислужвам на Александър. Вечерята вървеше гладко, въпреки огромното количество изпито вино. Накрая изнесоха таблите и чиниите и всички се приготвиха да вдигнат наздравица за Царя. Някой стана — както си мислеха всички — за да я
