предложи.
Този човек със сигурност бе трезвен. Казваше се Анаксарх — един скучен философ, от тези, дето гърците наричат софисти. Колкото до мъдростта, то той и Калистен, взети заедно, не притежаваха и половината от мъдростта, необходима на един добър философ. Когато Анаксарх стана, Калистен позеленя от яд, защото не бе поканен да говори пръв и заприлича на стара жена, ядосана на млада конкубинка.
Разбира се, той не би могъл да се справи толкова добре — Анаксарх имаше добре школуван глас и сигурно беше научил наизуст цялата си реч заедно с паузите, жестовете и силата на звука. Започна със споменаването на някакви гръцки богове, които се родили като смъртни и после били обожествени заради великите им дела. Единият бил Херкулес, другият — Дионисий. Примерите не бяха лоши, макар че се съмнявам, че той имаше предвид това, което имах аз. А то бе, че Александър притежава по нещо и от двамата: поривът към велики дела отвъд възможностите на всички други хора, а също и красотата, мечтите, екстазът… Дали тогава включвах и лудостта?… Предполагам, че не. Не мога да си спомня.
Докато са били на земята, каза Анаксарх, тези богоподобни мъже са споделяли изпитанията, болките и нещастията на човешката съдба. Ако само хората бяха разбрали тяхната божествена същност по-рано!
След това Анаксарх надълго и нашироко припомни делата на Александър. Живата истина, макар и позната на всички, постигна желания резултат. Когато боговете решат, каза Анаксарх, да повикат Царя при себе си, никой не ще се усъмни, че веднага ще му бъдат отдадени божествени почести. „Защо — каза софиста — да не му ги предложим сега и да го облекчим през неговите земни дела, защо да чакаме докато умре? Всички ние трябва да сме горди, че ще бъдем първите, които са му ги оказали. И нека символизираме това с ритуала на прострацията“.
През цялото време, докато траеше речта, наблюдавах лицата. Не на персийците — те бяха подготвени и следяха всичко със сериозни физиономии. Онези от приятелите на Царя, които също бяха посветени, бяха двойно по-заети да ръкопляскат и да наблюдават другите. Изключение правеше само Хефестион, който не отделяше поглед от Александър, сериозен като персийците, и дори още по-съсредоточен.
Преместих се, за да мога да наблюдавам и Царя. Допусках, че думите на Анаксарх му доставяха и удоволствие. Александър изобщо не спря да пие, но далеч не бе пиян. Очите му светеха. Беше се вторачил в далечината, сякаш позираше за рисунка на скулптор. Знаеше, че е под достойнството му да се оглежда наоколо, за да види как го приемат хората.
В началото повечето от македонците приеха думите на Анаксарх като многословен начин за предлагане на тост за Царя. Развеселени от виното, те дори ръкопляскаха. Бяха твърде несъобразителни и мудни, за да схванат накъде бие речта. Но към края прозряха истината и заприличаха на внезапно ударени по главата. За щастие бях научен да се въздържам от ненавременен смях.
Други се бяха досетили. Нагаждачите — изгарящи от желание да бъдат първи в надпреварата да угодят — едва изчакаха речта да свърши. Повечето от по-младите в началото изглеждаха стреснати. Но за тях времето на Цар Филип бе свързано с детството им, когато са правели това, което им кажат бащите им. Сега бе дошло тяхното време. Откакто ги предвождаше Александър, винаги се случваше нещо интересно и винаги имаше нови неща. Дори и да отиваше твърде далеч, те щяха да тръгнат с него.
Ала по-старите командири бяха решително против. О, да, си помислих, вие сте бесни, защото той иска да го поздравявате като бог. Ако можехте само да се досетите, че той се опитва да ви постави на едно ниво с нас, щяхте да побеснеете още повече. Мръщете се колкото си искате — вие сте твърде малобройни, за да имате значение. Анаксарх седна. Приятелите на Царя и персийските гости заръкопляскаха. Но никой друг. Залата се раздвижи. Персийците се изправиха от кушетките си с почтителни изражения на лицата и се приготвиха да се приближат. Приятелите на Царя също станаха с думите: „Хайде, нека започнем.“ Подмазвачите, възбудени от нетърпение, изчакваха някой да го направи пръв. Бавно започнаха да стават и другите македонци.
Внезапно Калистен скочи на крака и извика с дрезгавия си глас:
— Анаксарх!
Всички се заковаха по местата си. Бях го наблюдавал внимателно. Знаех, че царят охладня към него след онова, което му казах. Засегнат от факта, че Анаксарх държи реч, Калистен бе слушал всяка дума и доста преди другите беше разбрал накъде отиват нещата. Прав бях, че ще направи нещо.
Макар че и двамата се смятаха за философи, те бяха коренно различни един от друг. Робата на Анаксарх беше с избродирани ръбове, а сребристата му брада бе вчесана като коприна. А черната брада на Калистен беше рехава и раздърпана. Вехтото му облекло беше обидно за една официална вечеря, като се има предвид, че Александър му плащаше много добре. Беше излязъл доста напред, за да могат всички да го видят. Когато приятелите му станаха да го поздравят, Александър беше изоставил репетираната си сдържаност и им отвърна с момчешка усмивка. Но сега се извърна и закова очи върху него.
— Анаксарх, — започна Калистен, сякаш не се намираха в присъствието на Царя, а водеха някакъв уличен спор. — Мисля, че Александър е достоен за всяка почест, оказвана на смъртен човек. Но съществуват граници между човешките и божествените почести. — И той изреди цял списък от божествени почести, който се опасявах, че ще продължи до сутринта. — Но ако такива почести — продължи Калистен, — се отдадат на един смъртен човек, това ще оскърби боговете, така както ако на обикновен човек се отдадат царски почести, това ще оскърби Царя.
При тези думи из цялата зала се чу тих шепот на одобрение. Калистен разцъфна като уличен разказвач, успял да привлече вниманието на тълпата. Той напомни на Анаксарх, че дава съвет на един водач на гърците, а не на някакъв си Камбиз55 или Ксеркс56. Презрението, с което спомена тези велики персийски царе, беше много по вкуса на македонците. Видях, че персийците в залата си размениха погледи. Прикривайки срама и яда си, отидох сред персийците с най-висок ранг и се захванах да раздавам сладкиши, разигравайки цяло представление. Тъй като бях почнал да ходя на театър, вече знаех как един актьор може да развали голямата роля на друг. Поради младостта и невежеството си исках да направя точно това.
Без въобще да ми обърне внимание — какво значение имаше някакъв варварин евнух, сервиращ на варварин аристократ — Калистен каза, че Кир, който въвел прострацията, е бил унизен от скитите — племе бедно, но свободно. Аз по-скоро бих казал, че не бе успял да ги завладее. Но думите на Калистен бяха насочени към Александър. Всички знаеха колко много той уважава Кир. Без съмнение и Калистен го е знаел, когато някога се е ползвал с доверието на Александър. Но той много умело извъртя нещата като добави, че Дарий, за който са правили прострацията, е бил разгромен от Александър, който се е справил и без нея. Това явно имаше за цел да накара македонците да избухнат в ръкопляскания.
И те го направиха. Беше повече от ясно, че не аплодират неискрената похвала. Калистен успя да спечели на своя страна всички, които имаха съмнения, и които щяха да отстъпят, ако бяха оставени сами. И това, с което ги спечели, бе не почитта към боговете, а презрението към персийците. Когато спомена името на Дарий, не пропуснах злобния и презрителен поглед, който ми хвърли.
Само мъртвец не би отвърнал на такова предизвикателство. Ръкоплясканията на македонците бяха моментно удоволствие. Но гневът на Александър щеше да остане.
Не че той го показа. След тази плесница по лицето той бе загрижен единствено да запази достойнството си. Червенината от нахлулата кръв ясно се открояваше на бялата му кожа, но лицето му изглеждаше невъзмутимо. Той даде знак на Шар, каза му нещо на ухото и го изпрати да обиколи кушетките на македонците, за да каже на гостите, че ако прострацията е против волята им, не е необходимо да мислят повече за това.
Персийците не бяха проследили цялата реч на Калистен, защото преводачът беше преценил, че не е уместно да я превежда. Но тонът, с който той спомена за нашите царе, със сигурност им беше подсказал за какво става дума. Те видяха как Шар обикаля из залата и как тези, които бяха станали, сядат обратно по местата си. Стана ужасно тихо. Персийците се спогледаха. А след това, без да разменят нито дума помежду си, аристократът с най-висок ранг стана и пресече залата с горда осанка, която тези хора научаваха още в детството си. Той поздрави Царя и се просна по очи в прострацията.
Всички останали го последваха по реда на ранга си.
Беше красиво. Нямаше човек с благороден произход, който да не види в този жест една горда постъпка. Ако тези диваци от запад се мислеха за по-висшестоящи от древните обичаи на вежливостта, то това не заслужаваше вниманието на един благородник. Още повече, че това се правеше за Александър, който се бе опитал да ги почете. Когато най-първият от тях го погледна, преди да се поклони, видях, че в очите им
