имаше пълно разбиране.
Царят се покланяше любезно на всеки един, в отговор на тяхната прострация. Но от кушетките на македонците се чуваше мърморене и негодуване. Към края дойде ред на един доста стар персиец — пълен и с вдървени колена, който се наведе докъдето можеше. Всеки знае, че при прострацията задните части на човек не трябва да стърчат. Останалите се бяха проснали долу с елегантност. Но всеки глупак можеше да види недъга и немощта на бедния човек. Сред македонците се чу кикот. А после един от Почетната конница на име Леонатос избухна в силен неприличен смях. Персиецът, който точно в този момент мъчително се опитваше да се изправи, беше толкова потресен, че залитна и падна. Втурнах се към него и му помогнах да се изправи на крака.
Зает с това, аз не забелязах, че Александър беше станал от мястото си. Мантията му се беше издула и той пресече залата, сякаш без да стъпва по земята — бърз като лъв, скачащ към жертвата си. Мисля, че Леонатос въобще не забеляза как той се приближи. Без нито дума, с втренчени студени очи, Александър сграбчи с една ръка косата на Леонатос, а с другата пояса му, вдигна го от кушетката и го хвърли на земята.
Казват, че Александър рядко се сражавал в битка с гняв на сърцето — в повечето случаи бил в настроение и дори се смеел. Но тогава си помислих: „На колко ли хора последната гледка в живота им е било това лице?“ Леонатос — все още на пода — вдигна очи и пребледня. Дори и аз почувствах студен дъх зад врата си. Погледнах към пояса на Царя да видя дали има оръжие.
Но той просто стоеше спокойно, с ръце на хълбока, само леко задъхан, и каза:
— Е, Леонатос, сега и ти си долу. И ако си мислиш, че изглеждаш много грациозен, бих искал да можеш да се видиш отстрани. — После Александър се върна обратно на кушетката си и заговори хладно на хората край него.
Простакът беше наказан. Никой не беше наранен. Беше глупаво да се страхувам.
Пирът завърши рано. Когато дойде да си легне, Александър беше трезвен. Гневът на лъва бе преминал. Но не го свърташе на едно място, ходеше из стаята и ми говореше за оскърблението към моя народ. После избухна:
— Защо Калистен се обърна срещу мен? Нима някога съм му причинявал вреда? Той имаше подаръци, обществено положение, всичко, което поискаше. Пред такъв приятел предпочитам един честен враг. Понякога дори врагове са ми помагали, а Калистен дойде, за да ми навреди. Той ме мрази — видях го с очите си. Защо?
Помислих си: „Може би той наистина вярва, че божествените почести трябва да бъдат запазени за боговете.“ Но си спомних, че гърците са ги отдавали и на други хора. Имаше и още нещо. Когато, си свикнал с живота и интригите в двора, си създаваш усет към някои неща. Калистен беше грък. Не бих могъл да кажа дали някой стоеше зад него, но по всичко изглеждаше, че той иска да създаде някаква фракция.
Казах това на Александър.
— Дори и да е така. Но защо — това е въпросът? — Едва успях да го накарам да се съблече и да влезе във ваната. Не можех да измисля нищо, с което да го успокоя и ободря. Страхувах се, че няма да може да заспи.
Проблемът не беше само в това, че Александър бе лишен от правото, което знаеше, че му се полага, в момента, когато то бе оповестено публично. Болеше го, защото усети, че не им бе достигнала обич към него. А това го бе засегнало твърде дълбоко, за да може да говори за него. Ранен в момент на екзалтация, той продължаваше да кърви. И въпреки това бе овладял гнева си. Оскърблението към персиеца го беше отприщило. Сега гневът му бе преминал така, както бе започнал.
Сложих го да си легне и търсех думи на утеха, когато един глас на вратата каза:
— Александър?
Лицето на Александър просветна. Беше Хефестион. Сигурен бях, че щеше да влезе, без да почука, ако не знаеше, че може да съм вътре.
Оставих ги заедно. В деня, когато Александър бе влязъл при прорицателя на Амон, Хефестион бе чакал отвън. И после Царят му бе разказал всичко. Сега той беше тук, за да направи това, което аз не можех. За кой ли път си пожелах да бъде мъртъв?
Но когато се хвърлих върху възглавницата си, най-сетне отрезвях. Нима исках да отнема от господаря си билката, която би го излекувала, само защото я е донесъл друг? Не, нека бъде излекуван. После си поплаках от сърце и заспах.
Към края на зимата се преместихме в Мараканда. Измъкнахме се най-сетне от отровния Оксус и от горещите равнини. Сега, казах си, всичко ще бъде наред.
След престоя ни в Зариаспа мястото изглеждаше като рай: зелена речна долина в подножието на планината, високи бели върхове, които се извисяваха над нас, и кристално чиста ледена вода. В многобройните градини вече напъпваха бадемовите дървета, а сред топящия се сняг надникваха малки нежни лилии.
Макар че се намира в Согдиана, мястото не е така диво като останалата част на сатрапията. Градът е разположен на кръстопът за кервани, и в него можеш да срещнеш хора от всички краища на земята. На пазарите се продават конски хамути, украсени с тюркоази, и кинжали с ножници от ковано злато. Дори можеш да си купиш и цинска коприна. И аз си купих, за да си направя нов кафтан. Беше небесно синя, с бродирани цветя и летящи дракони. Търговецът ми каза, че е пътувала до Мараканда цяла година. Според Александър Цин57 вероятно се намирал някъде в Индия и нищо не се бе простирало по-нататък, освен Обграждащия Океан. И както винаги, когато говореше за далечни чудеса, очите му заискриха.
Цитаделата на Мараканда е кацнала на височините, западно от града — доста голяма крепост, с истински дворец зад стените й. Тук Александър извърши страшно много държавна работа — посрещна много високопоставени персийски гости, и, както забелязах, продължаваше да бъде чувствителен към прострацията.
Леонатос беше забравен. Александър ми каза, че той, общо взето, бил добър войник и приятел, когато бил трезвен. Отговорих, че се надявам нещата да се оправят, най-малкото, защото има достатъчно чиста планинска вода.
Всъщност, казвайки това, имах предвид само него. Прекалено дълго беше пил това силно вино в града на Оксус и беше привикнал към него. Вярно, в Мараканда той го разреждаше повече — едно към едно, но и това не е достатъчно за силното бактрийско вино.
Когато разговорът беше интересен и вървеше добре, той повече приказваше, отколкото пиеше. Дори когато оставаше до късно, въобще не се напиваше. Но понякога Александър просто оставаше, за да пие. И не само той — всички македонци го правеха. Струва ми се, че през зимата в Зариаспа те пиеха повече от всякога и просто прекалиха.
Но Александър никога не се напиваше, когато водеше война. А победите му бяха блестящи и поводи не липсваха. Той никога не се напиваше и когато трябваше да става рано, дори и само за лов. Понякога ловът продължаваше два-три дни и те нощуваха в планините. Това прочистваше кръвта му и той се връщаше освежен като момче.
Забелязах, че постепенно започна да привиква към персийския начин на живот. Мисля си, че в началото се придържаше към някои наши обичаи, само за да покаже, че не ни презира и подценява. А след това му хареса. И му прилягаше. А и защо не? Той стоеше далеч над народа и земята, от която произхождаше. Разбрах това от самото начало. Беше вродено цивилизован и изтънчен, а ние само му показахме външните форми на това. Сега често при аудиенциите той носеше митрата. Добре му стоеше, още повече, че по форма приличаше на шлем. Александър взе в домакинството си и няколко дворцови камериери и нае персийски готвачи. Така че гостите персийци вече присъстваха на истински персийски гощавки и, макар че Царят винаги ядеше умерено, храната му харесваше. Като усетиха, че той все повече придобива нашите маниери и приема обичаите ни, мнозина от онези, които се бяха предали и му служеха от страх, сега го правеха с желание. Доста време беше минало от дните, когато Персия се радваше на такива владетели.
Македонците обаче се чувстваха оскърбени. Те бяха победителите и смятаха за свое право да го показват. Александър знаеше това. Но не беше човек, който се отказва лесно. И още веднъж се опита да ги склони към прострация. Но този път започна от върха.
