Този път той смени тактиката и покани само приятели, на които вярваше, и видни македонци, за които се надяваше, че могат да бъдат убедени. Разказа ми за плана си — беше прекрасен. Александър наистина притежаваше божествени дарби.
На този пир аз не трябваше да присъствам. Той не ми каза защо, но аз много добре се досещах. Въпреки това бях твърдо решил да видя всичко с очите си. Промъкнах се в кухнята и си намерих едно място, откъдето можех да гледам през завесите. Шар не каза нищо. По понятни причини можех да правя много неща, както си искам.
Всички близки приятели на Царя бяха там: Хефестион, Птолемей, Пердикас, Певкестас, дори и Леонатос, благодарен за получената прошка и в замяна готов на всичко. Другите присъстващи също знаеха какво трябваше да се случи. Когато Александър ми каза, че единият от тях е Калистен, изразих с поглед съмненията си. Но той ми каза, че Хефестион е говорил с него и той се е съгласил.
— Ако той наруши думата си, — рече Александър, — просто няма да му обърна внимание. Сега няма да бъде като миналия път — всички ще се настроят срещу него.
Гощавката беше съвсем скромна — по-малко от двадесет кушетки. Виждах, че Александър се въздържа и не пие много. През целия му живот не се намери нито едно удоволствие, на което той да робува, когато си наумеше нещо. Той говореше, и пийваше, и пак говореше.
Никой не умееше да говори като него, когато искаше и имаше с кого. Слушал съм го как разговаря с някой грък за представления, за скулптура, за поезия и рисуване или за устройството на някой град. А с персиец завързваше разговор за неговите прадеди, за конете му, за обичаите в неговата провинция или за нашите богове. Някои от македонските му приятели бяха посещавали заедно с него училището на Аристотел, за когото той продължаваше да има високо мнение. С повечето от останалите, които не бяха прочели и една книга през живота си и едва можеха да надраскат името си, той говореше за техните грижи, за животните, които са убили на лов, за любовните им подвизи или пък за войната. А тези разговори, ако бокалът с виното бързо обикаляше кушетките, скоро довеждаха до победите на Александър. Истина е, че той понякога говореше твърде много за тях. Но и всеки художник, дори и най-великият, обича да преживява отново най-хубавите си произведения.
Тази нощ, с добре разреденото вино, всичко вървеше гладко. Той намираше за всеки подходящите думи. Чух го да пита Калистен дали е получавал известия от Аристотел, на което по някаква причина той отговори неловко, макар че веднага успя да го прикрие. Александър каза на останалите, че е заповядал на всички сатрапи да изпращат на Аристотел всичко странно и рядко, което те и хората им намерят из непознатите земи. Каза също, че му изпратил и голяма сума — осемстотин таланта — за съхранението на неговата сбирка.
— Някой ден — рече той, — трябва да отида и лично да я разгледам.
Масите бяха почистени. Тази нощ нямаше никакви персийски сладкиши. Усещах, че всеки тръпне в очакване. Самият Шар, който по йерархия стоеше много по-високо от обикновен прислужник, внесе в залата една прекрасна златна купа, от която всички поред щяха да пият вино. Персийска изработка, рекох си, по всяка вероятност от Персеполис. Шар я постави в ръцете на Александър.
Царят отпи пръв. После подаде купата на Хефестион, който седеше отдясно. Той също отпи, върна я на Шар и се изправи. Застана пред Александър и започна ритуала на прострацията. Направи я без грешка. Сигурно се беше упражнявал дни наред.
Скрих се още по-назад, за да не могат да ме видят. Нямах право да ставам свидетел на това.
През целия си живот съм се покланял до земята. Така са правили и всичките ми прадеди чак до дните на Кир. За нас това бе просто една церемония и ние не смятахме, че тя ни унижава. Но за един македонец, с неговата гордост, прострацията беше нещо различно. Те имаха правото, поне първия път, да не я правят пред персийци. Особено пред мен.
Хефестион се изправи на крака така елегантно, както и беше легнал долу (между другото и в Суза не съм виждал да го правят по-добре) и пристъпи към Александър. Царят го хвана за раменете и го целуна. Усмихнатите им очи се срещнаха. Хефестион се върна обратно на кушетката си. Шар занесе купата на Птолемей. И така продължи — всеки първо поздравяваше Царя, а после прегръщаше приятеля. Рекох си, че този път дори и Калистен няма да бъде раздразнен.
Неговият ред беше към края. Като по случайност, точно тогава Хефестион говореше нещо на Александър и Царят си извърна главата да му отговори. Нито един от тях не гледаше към Калистен.
Аз обаче го гледах. Исках да преценя доколко заслужава уважение. И скоро разбрах. Той не отказа да пие. Но после отиде направо при Александър и мислейки, че той не е видял нищо, подаде бузата си за целувка. Можех да си представя как ще се хвали по-късно, че е бил единственият, който не се е поклонил. Трудно е да повярваш, че един възрастен човек може да бъде такъв глупак.
Очите на Хефестион предупредиха Александър. Той не каза нищо. Калистен беше имал възможността да удържи на думата си. Но той я пристъпи, при това пред очите на всички, и си спечели презрението на най- влиятелните хора в двора. И още нещо — той се беше поставил над тях, а такава обида не се забравя.
Имаха право. Само че някои се засегнаха прекалено много. И когато Александър се обърна към Калистен, някой извика:
— Не го целувай, Александър! Той въобще не се поклони.
След като му го казаха и на глас, Александър само повдигна вежди към Калистен и извърна лицето си.
Човек можеше да предположи, че с това въпросът ще приключи. Но котка по гръб пада ли? Калистен вдигна рамене, фръцна се и каза:
— Ами, добре! Тогава ще мина и без целувка. Предполагам, че щом можеш да запазиш хладнокръвие в предната линия на боя, то да го направиш с човек като Калистен е още по-лесно. Александър просто повика Шар с ръка и му прошепна нещо. Управителят настигна Калистен, който тъкмо сядаше на кушетката си, и му посочи вратата. Стана чудесно! А най-много ми хареса, че Царят не благоволи лично да се обърне към него. Да, да. Вече се учеше.
Последните няколко души направиха прострацията, сякаш нищо не се беше случило. Вечерята продължи като обичайните приятелски гощавки. Но беше развалена. Калистен наистина постъпи нагло. А после щеше да се изкара герой и да подтикне и други.
Александър дойде да си легне рано. Изслушах всичко, което ми разказа, (мен нали ме нямаше там) и едва тогава казах:
— Аз бих направил много повече за една твоя целувка. Ще убия Калистен заради теб. Крайно време е. Само ми дай съгласието си.
— Наистина ли ще го направиш? — Звучеше по-скоро като учудване, отколкото като нетърпение.
— Разбира се, че ще го направя. Всеки път, когато отиваш на война, твоите приятели убиват враговете ти. А аз не съм убивал никого заради теб. Нека сега го направя.
— Благодаря ти, Багоас. Но това не е същото.
— Никой няма да разбере, Ал’скандер! Керваните докарват бързодействащи отрови чак от Индия. Знам какво да правя.
Той повдигна брадичката ми и ме погледна:
— Правил ли си това за Да рий?
Аз разбира се не му казах: „О, не. Просто това е планът, който замислих, за да убия любовника ти.“
— Не, Ал’скандер. Досега съм убил само един човек, защото се опита да ме изнасили. Но за теб ще го направя втори път. Обещавам ти — няма да го оплескам.
Той много нежно пусна главата ми.
— Когато ти казах, че не е същото като война, имах пред, че за мен не е.
Трябваше да се досетя. През целия си живот той никога не бе убивал тихомълком. Той не скри за убийството на Парменион. Сигурно имаше достатъчно много хора, които с удоволствие биха го отървали от Калистен и биха го направили така, че да изглежда като естествена смърт. Но не! Той не би направил нещо, за което после нямаше да може да си признае открито. И все пак, ако ми беше позволил да извърша това, което исках, щяха да му бъдат спестени много неприятности и да бъде запазен животът на много хора.
След тази вечер Александър престана да говори за прострацията. Продължи да се среща с македонците на старите пиянски пирове. И все пак промяна имаше. Тези, които се бяха съгласили на прострацията от обич или от вярност, или защото разбираха мотивите му, или от най-обикновено ласкателство, вътрешно
