Персийското момче

Александър лежеше по гръб, с очи втренчени в тавана. Кръвта по робата му бе станала тъмнокафява. Не се беше погрижил за себе си, дори не се беше завил с одеало. Очите му бяха студени и неподвижни като на мъртвец.

— Ал’скандер? — Очите му трепнаха безчувствени. В тях нямаше нито радост, нито неудоволствие. Бяха съвсем празни. — Ал’скандер, почти се съмна. Скърбиш вече твърде дълго.

Докоснах с ръка челото му. Той я остави да лежи там точно толкова дълго, колкото да не ме обиди, и извърна глава встрани.

— Скъпи Багоас, ще се погрижиш ли за Перитас? Не може да стои все затворен тук.

— Да, но след като се погрижа за теб. Ако съблечеш тези неща от себе си и се изкъпеш, мисля, че ще успееш да поспиш малко.

— Остави го да тича заедно с коня ти. Ще му дойде добре.

Кучето беше скочило и ни обикаляше — ту мен, ту Александър. Зная, че разбираше всичко. То седна на пода, щом му казах, но продължаваше да ни следи с поглед.

— Сега ще донесат гореща вода — казах. — Хайде да махнем тези изцапани дрехи от теб. — Надявах се това да го убеди. Той не обичаше да е мръсен.

— Вече ти казах. Не искам нищо. Само вземи кучето и си върви.

— О, господарю мой! — извиках. — Как можеш да наказваш себе си заради такъв човек? И макар тази работа да беше под достойнството ти, това не пречи да е добре свършена.

— Ти не знаеш какво всъщност направих — поклати глава той. — А и как би могъл? Не ме безпокой сега, Багоас. Не искам нищо. Каишката на кучето е на прозореца.

За миг Перитас изръмжа срещу мен, но Александър му каза нещо и той тръгна кротко. Отвън пред вратата вече стояха три кофи с гореща вода, а един роб се бъхтеше нагоре по стълбите с още една. Не ми оставаше нищо друго, освен да ги върна обратно.

Метрон се приближи към мен и тихо попита:

— Нищо ли не иска?

— Не. Само да разходя кучето.

— Тежко го понася. Все пак уби един приятел.

— Приятел! — Сигурно съм зяпал като идиот. — Имаш ли представа какво му каза Клитос?

— Да, зная, но той му беше приятел от детинство. Вярно, че беше известен с грубия си и невъздържан език… Ти едва ли би го разбрал, защото не си живял в Македония. Но не си ли забелязал, че кавгите между приятели са най-горчиви и безмилостни?

— Нима? — попитах аз, без да имам представа за това, и изведох кучето.

След като пояздих с коня и го оставих да се налудува, се върнах обратно. Мотах се около вратата през целия ден. Видях, че на обяд докараха храна и после я отнесоха недокосната. По-късно дойде Хефестион. Не можах да чуя какво му каза заради телохранителя на вратата, но чух, когато Александър извика:

— Тя ме обичаше като майка и ето как и се отблагодарих. — Сигурно говореше за своята дойка, сестрата на Клитос. След малко Хефестион излезе. Нямаше къде да се скрия, но когато ме видя, той не каза нищо.

Царят върна недокосната и хубавата топла вечеря. Рано на следващата сутрин донесох едно горещо питие от мляко, вино и яйце, за да се подкрепи малко. Но на пост беше друг войник и той ме отпрати. Царят продължи да гладува през целия ден.

Преди обяд един по един започнаха да идват генерали и други важни хора, за да го молят да се погрижи да себе си. Дори и философите дойдоха, за да му изнасят поученията си. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че са повикали и Калистен. Размислих бързо и влязох след него. Щом той можеше да влезе, значи можех и аз. Исках да се погрижа за водата за пиене. Спомних си, че в каната нямаше много.

Водата си стоеше, както я бях оставил — около четвърт кана. За два дена и при жаждата, която гони човек след виното, той не беше изпил и една глътка.

Седнах в един ъгъл. Бях твърде отчаян и изтормозен, за да слушам глупостите на Калистен. Мисля, че се опита по свой начин да бъде полезен. Каза, че добродетелта на разкаянието е по-добра от това да оставиш нещо несвършено. Лично за мен самото му присъствие — плод на суетата му — беше оскърбление. Но Александър го изслуша мълчаливо и накрая тихо каза, че не желае нищо, освен да бъде оставен сам. Аз останах незабелязано.

Но после влезе Анаксарх.

— Това ли е Александър, в когото е вперил очи целият свят? Потънал в сълзи като роб, уплашен от упреците и законите на хората, за които той сам трябва да бъде закон и критерий за справедливост? — И продължи да дрънка, че Царят е господар на света и може да постъпва така, както поиска. Александър изслуша и него с търпение, макар че в неговото състояние дори и един скакалец би бил товар. После, тъкмо когато си тръгваше, този глупак се почувства длъжен да добави:

— Виж, и Багоас е тук. Нека ти донесе храна и те направи за пред хора.

Така бях забелязан и изпратен навън със софиста. Всичките ми усилия отидоха на вятъра.

Настъпи третият ден. Нищо не беше се променило. Новината вече бе обиколила целия лагер. Войниците не се шляеха из града, а си приказваха в палатките или седяха пред двореца, като не спираха да питат за здравето на Царя. Не е необходимо да живееш дълго сред македонци, за да се досетиш, че те твърде често се убиваха един друг по време на пиянски разпри. Затова им трябваше време преди сериозно да се загрижат за него. Но те знаеха, че ако си наумеше нещо, той го правеше, и бяха започнали да се страхуват, че наистина е решил да умре.

Аз самият, не мигнах през цялата нощ и изпитвах същите страхове.

Зарадвах се като видях, че при него влезе лекарят Филип. Макар че се беше случила преди да дойда, знаех историята как Царят, когато бил много болен, му се доверил и приел неговото лекарство. А Парменион тъкмо му бил писал, че Дарий е подкупил лекаря, за да го отрови. Александър му подал да прочете писмото, а в това време изпил отварата. Но този път и лекарят Филип не постигна нищо.

Аз трябва да вляза, си казах. Донесох два златни статера64 за да подкупя телохранителя. Ако поискаше и кана с кръвта ми, щях да му я дам.

Отидох да говоря с него, но в този момент вратата се отвори и отвътре излезе Хефестион. Дръпнах се встрани, но нямаше къде да се скрия.

— Багоас, — обърна се той към мен, — искам да поговорим за малко.

Той ме заведе долу в открития двор, далеч от възможни подслушвачи, и едва тогава каза:

— Не искам да се виждаш днес с Царя. Опитах се да прикрия гнева си единствено заради огромната му власт. Как смееше да ме отдалечава от господаря на моето сърце?

— Не е ли работа на Царя да заповяда това? — го попитах.

— Така е. — За моя изненада видях, че той също се колебае. Какво ли можеше да го накара да се страхува от мен? — Ако той те повика, никой няма да ти попречи да влезеш. Но стой настрана, докато го направи.

Това ме слиса. Имах по-високо мнение за него.

— Но Александър се самоубива по този начин — извиках. — Ако той бъде спасен, нима за теб ще има значение кой го е спасил? За мен няма.

— Не — каза бавно той, гледайки ме надолу от високия си ръст. — Предполагам, че няма. — И продължи да ми говори като на досадно дете, на което вече почти е простил. — Не вярвам, че ще се самоубие. Сигурен съм, че ще си спомни отредената му съдба. Александър е страшно издръжлив, както щеше да си разбрал и ти, ако беше воювал с него. Той може да изтърпи всякакви душевни и телесни наказания.

— Не и без вода — рекох аз.

— Какво?! — очите на Хефестион се разшириха. — Но в стаята има вода. Лично я видях.

— Тя си стои така от първата нощ, когато ме накара да изляза. — И добавих:

— Грижа се за тези неща, когато не ме спират.

Хефестион продължаваше да се колебае.

— Да, той трябва да приеме вода. Ще се опитам да го накарам.

— Но не и аз, нали? — попитах язвително. Вече съжалявах, че не го отрових още в Задракарта.