Така че на следващия ден аз го изкъпах, избръснах и сресах, и той отново заприлича на себе си, макар да беше много изтощен. Остана в покоите си. За да се покаже отново, му трябваше повече смелост, отколкото, за да поведе атаката при Гавгамела. Но скоро щеше да го направи. Войниците, като разбраха, че е приел храна, отдадоха заслугата за това на себе си, защото бяха осъдили Клитос. Така беше най-добре. Халал да им е, поне от мен.
По-късно на аудиенция дойде жрецът на Дионисий. Беше тълкувал поличби и богът проговорил. Гневът на Дионисий бил причина за всичко. На деня нарочен за него в Македония, Клитос бе оставил жертвоприношението си незавършено (дали неговите неотдадени жертви го бяха последвали като укор?), а Александър вместо на Дионисий бе отдал жертва на обожествените близнаци. Заради това божеството изпратило свещеното безумие и на двамата. И по тази причина нито един от тях не бил отговорен за това, което извършил.
Видях, че това поуспокои Александър. Нямам представа защо беше избрал Диоскурите точно на този ден. Но си припомних как разговаряха за подвизите му, надминаващи техните, (което си беше истина) и това, че заслужавал същите почести. Досетих се, че той се е опитал още един път да накара македонците да направят прострацията заедно с персийците. Кой би могъл да предположи, че всичко ще свърши по толкова жесток начин? Но Дионисий е безмилостен бог. Бях открил една ужасна пиеса за него в една от книгите, които Александър поиска да му изпратят от Гърция.
Царят се разпореди за огромно изкупително жертвоприношение. После прекара деня с най-близките си приятели и вечерта изглеждаше по-добре. Дойде да си легне рано. Сега разбрах, че не глада, а страданието го беше изтощило толкова много. Когато си легна, изгасих голямата лампа и запалих нощната до главата му. Той взе ръката ми и каза:
— Знаеш ли, скъпи мой? Преди да се събудя миналата нощ, сънувах един добър дух.
Усмихнах се:
— Бог го е изпратил, за да ти каже, че гневът му е преминал. Тогава те е освободил. Затова ти и пи вода.
— Не, не…Сънувах, че при мен е дошъл един добър дух. И се оказа истина.
Ръката му беше топла. Спомних си я предната вечер — студена като камък.
— Божията лудост наистина беше там — казах тихо. — Аз самият я почувствах. Знаеш ли, Александър, аз отидох в залата само, за да хвърля един поглед, но нещо ме накара да остана там. Нещо, на което не можех да устоя, ме накара и аз да посегна към виното. И ми се струваше, че в лудостта си сънувам всичко, което се случи след това. Това беше Божие изпитание. Чувствах го навсякъде.
— Така е — въздъхна той. — Всичко беше много странно. Не бях на себе си. Също и Клитос. Виж как той се върна обратно. Бог го е насочвал, както е повел Пантей65 към неговата съдба и е накарал собствената му майка да го убие. — Той знаеше, че съм чел трагедията.
— Всеки човек става безсилен, когато бог го обладае. Спи спокойно, Александър. Дионисий ти е простил. Той ти се е ядосал само, защото си му скъп. Едно незачитане от твоя страна го наранява много повече, отколкото от който и да било друг.
— Лека нощ, любими мой — усмихна се той блажено.
Седнах на пода до стената, в случай, че не може да заспи и поиска да говори. Но скоро той се унесе. Излязох от стаята и бях щастлив. Какво може да се сравни с това да доставиш радост и утеха на човека, когото обичаш?
Спазих и обещанието си към Хефестион.
17
През по-голямата част от тази и от следващата година останахме в Бактрия и Согдиана. Войната продължи дълго. Никога не се знае какво може да се очаква от согдийците. Повечето от тях са в кръвна вражда с племето от съседната крепост. Оспорват си земи или правото върху водата, или отвличат жени, докато те събират дърва в гората. Согдийците се заклеваха във вярност на Александър, но това траеше само докато той се разправи с враговете им. А после се обръщаха срещу него. Така беше убит Спитамен — най- добрият им командир. Изпратиха главата му на Александър, за да получат награда. И наистина я получиха, но вече никой не им вярваше. Нашите войници никога не оставяха на бойното поле дори и един умиращ да бъде намерен жив от согдийците. Хиляди пъти беше за предпочитане да получиш смъртоносен удар от своите, отколкото да попаднеш при тях.
Александър отсъстваше със седмици, зает с тези местни войни. Много ми липсваше и постоянно се притеснявах за него. Е, все пак си имах утеха — когато воюваше, винаги беше трезвен. Скоро той успя да изчисти кръвта си от силното вино и отново стана такъв, какъвто го знаех — понякога се забавляваше с продължителни нощни разговори и пиене, но след това хубаво си отспиваше. И вече внимаваше. Жестокият урок от Мараканда му остана като обеца на ухото до края на дните му. Никога повече не го видях разстроен от виното, а още по-малко — избухлив и буйстващ. Дори и клеветниците му не отричат това.
Човек с дребна душа би се настроил срещу мен, задето съм го видял в момент на отчаяние и срам. Но Александър помнеше единствено, че тогава аз му донесох утеха. Той никога не се отвръщаше от обичта.
Наложи се още един път да пресечем Оксус. Този път беше лесно — лодките бяха готови, а и времето — по-хубаво. Едва ли щях да запомня това, ако не се беше случило чудо. Бяха разпънали шатрата на Царя и аз наглеждах как подреждат вещите му. И тогава чух отвън възклицанията на телохранителите. Точно до шатрата, която се намираше съвсем близо до реката, бликна извор с обилна тъмна течност. Като се поизточи малко, телохранителите обраха нечистата пяна от повърхността, за да могат да напоят конете. И тогава открихме, че това е земно масло!
Повикаха Александър да види чудото. Царят извика Аристандър, за да разтълкува знамението. Гадателят извърши жертвоприношение и обяви, че така, както боецът се намазва с масло преди игрите, така и поличбата вещае трудности и усилия, но обилното леене от извора говори за победа и богатство.
Вечерта пробвахме малко от маслото в лампата на Царя. Гореше доста добре, но вдигаше мръсен и гаден пушек. Наложи се да изкараме лампата навън. Александър поиска да го опита на вкус, но му казах, че може да съдържа зараза като водата на Оксус и той се отказа. Леонатос предложи да хвърлим запалена факла в образувалото се езерце, за да видим какво ще стане, но Царят сметна, че ще бъде неблагочестиво да постъпим така с един дар от боговете.
Не му се разминаха трудностите, които чудото предсказа. Имах чувството, че цяла вечност прекарва в планините, често със съвсем малки отряди, тъй като трябваше да разделя войниците си. Беше твърдо решен да подчини цяла Согдиана и да въведе ред. Превземаше планинските им укрепления с хитрост и с изключителна вещина. Много истории достигаха до нас за неговата издръжливост на студ и пек (в Согдиана има достатъчно и от двете крайности), за някоя страховита буря с гръмотевици и светкавици, последвани от градушка, за остър и мъчителен студ, когато хората загивали от отчаяние и ужас или замръзвали на някоя пътека. А той претърсвал лабиринта от непроходими гори, за да намери изостаналите войници. Разтърсвал ги, за да им вдъхне живот и ги карал да накладат огън. Разказаха, че веднъж, когато най-сетне седнал да се сгрее, се появил някакъв куцащ войник, полумъртъв и с премръзнали ходила, който бил загубил представа къде се намира. Александър със собствените си ръце свалил от него вледененото му оръжие, чиито каиши разкървавили пръстите му, и настанил войника да седне на неговото място край огъня.
Цар Птолемей, който беше там, е описал тези неща в своята книга, за да се знаят от идните поколения. Когато става дума за други събития, понякога ме вика и аз му казвам това, с което мисля, че моят господар би желал да бъде запомнен. Като видя, че аз последвах златния ковчег на Александър през целия дълъг път до Египет, Птолемей бе така добър да намери място за мен в двора си. Сега вече малко не дочува и говори по-високо, отколкото предполага (той е по-възрастен от мен едва десет години). Така че понякога го чувам как се обръща към някой чуждестранен гост и „тихо“ му казва: „Погледни ей-там. Не виждаш ли, че в това лице някога е имало голяма красота? Това е Багоас. Той беше момчето на Александър.“
В лагера четях Херодот заедно с учителя си Филострат. Двамата постепенно се привързахме един към друг. Разбира се, само като ученик и учител. Но това не пречеше на Калистен да ни гледа с пренебрежение. Когато Царят беше на война, Калистен нямаше много работа и една от задачите му бе да обучава
