— Не, защото ти ще влезеш вътре и ще му кажеш, че Великият Цар може да прави всичко.
Това, което имах намерение да му кажа, беше нещо друго и не му влизаше в работата. Така че му отговорих:
— Разбира се, че може. Царят — това е законът.
— Да. Знаех си, че щеше да му кажеш това.
— Защо не? Кой би го уважавал, ако предателите могат да плюят в лицето му? В Суза човек като Клитос би се молил за такава бърза смърт.
— Не се и съмнявам в това — усмихна се Хефестион.
Спомних си за писъците на Филотас, но не му напомних за тях. Само казах:
— Разбира се, ако Царят беше на себе си, той не би омърсил ръцете си с убийство. И той го знае.
Хефестион пое дълбоко дъх, сякаш за да се удържи да не ме удари.
— Багоас, — започна той бавно, — аз зная, че Великият Цар може да прави всичко. Александър също го знае. Но той също така знае, че е Цар на македонците и не може да прави всичко. Той не може да убие един македонец със собствените си ръце или с нечии други, освен ако Събранието не е гласувало за това. Ето това той забрави.
Тогава си спомних какво ми каза преди две нощи Александър: „Ти не знаеш какво всъщност направих“.
— Не е според нашия обичай — казах аз, — да поднасяме виното толкова рано. Не забравяй и как бе обиден и предизвикан.
— Знам всичко. Познавах и баща му… Но това няма значение. Александър наруши Първия закон на Македония. И не беше господар на себе си. Това той не може да забрави.
— Но той трябва да си прости! — извиках аз. — Трябва! Иначе ще умре!
— Разбира се, че трябва. Знаеш ли какво правят македонците сега? Те свикват Събранието, за да съдят Клитос за държавна измяна. Ще го обявят за виновен и тогава смъртта му ще стане законна. Войниците искат това. Те го правят, за да накарат Александър да си прости.
— Но — опулих се аз, — не го ли искаш и ти?
— Искам го — Говореше така сякаш не разбирах гръцки. — Искам го, но се тревожа за условията, при които ще го направи, и за цената, която ще плати за това.
— Аз пък се тревожа само за него. Изведнъж той ми се развика като на някакъв непохватен новобранец.
— Глупаво момченце! Ти разбираш ли от дума, бе? Ще проумееш ли най-сетне? — Дойде ми като гръм от ясно небе след спокойния му тон.
— Да си забелязал случайно, — продължи Хефестион, като се надвеси се над мен с юмруци, свити на колана, — че Александър иска войниците му да го обичат? Да или не? Добре, войниците му са македонци. Ако досега не си разбрал какво означава това, значи трябва да си глух и сляп. В Македония всеки свободен човек има право да говори откровено със своя старейшина. И всеки, било то аристократ или свободен човек, може да говори така и с Царя. И чуй какво ще ти кажа още — те могат много по-добре да разберат това, което Александър стори на Клитос в състояние на гняв. Такова нещо би могъл да направи всеки един от тях. Но те не могат да приемат една хладнокръвна екзекуция на следващия ден. Това би застрашило правата им на свободни граждани и те няма да го обичат както преди. Слушай, ако
Започнах да проумявам. Но не съвсем.
— Анаксарх му каза това — подхвърлих.
— Ха, Анаксарх — повдигна рамене Хефестион. — Но теб той може и да послуша.
Призна си го най-после! Едва ли му е било лесно. Дължах му подобно нещо в замяна.
— Разбирам те. Няма да му говоря такива работи. Обещавам. А сега мога ли да го видя?
— Не сега. Не че се съмнявам в твоята дума, но в момента е по-добре Александър да бъде сред македонци.
Замина си. Прие обещанието ми, а не ми даде нищо в замяна. Никога не съм копнял за власт, както някои евнуси. Само за любов. Сега разбрах за какво е нужна властта. Хефестион я притежаваше. Ако аз я имах, някой щеше да ме пусне вътре.
— През целия този дълъг ден постоянно ходех при стражата да питам дали Царят е ял или пил. Отговорът винаги беше един и същ — не желаел нищо.
Войниците „изправиха“ Клитос на съд и го обявиха за предател, който е бил убит справедливо. Това доказателство за любовта им несъмнено трябваше да окуражи Александър. Но дори и това не го изкара от състоянието му. А може би наистина той се терзаеше от мисълта, че е убил един приятел? Спомних си за лошото предзнаменование на овцете и неговото жертвоприношение за безопасността на Клитос. И как го беше поканил да дойде и да раздели с него прекрасните ябълки.
Слънцето се издигна над хоризонта и после взе да преваля. Колко ли още такива слънца щяха да минат?
Останах в стаята си до късно през нощта, за да не би Хефестион да ме види. Когато всичко утихна, взех една кана с прясна изворна вода и една чиста чаша. Всичко зависеше от това кой от телохранителите беше на пост пред вратата. Бог се смили над мен. Беше Исмений. Той винаги се отнасяше приятелски с мен. И обичаше Царя.
— Добре, влез — каза той. — Не ме интересува дали ще ми се кара после. Аз самият надникнах вътре, когато дойдох на пост. Но той беше заспал. Не се осмелих да го събудя.
— Заспал? — сърцето ми направо спря да бие. — Чу ли дишането му?
— О, да. Но изглежда полумъртъв.
Вратата не издаде никакъв звук. Вътре беше тъмно. След светлината на факлата отвън, най-напред успях да различа само мъжделеещите се прозорци. Но тази нощ имаше луна и скоро започнах да го виждам ясно. Продължаваше да спи.
Някой беше поставил върху него одеало, но то се беше свлякло. Александър все още беше в окървавената си роба. Косата му беше сплъстена, а лицето му — изпито. Макар и руса на цвят, брадата му бе започнала да личи. Една пълна кана с вода стоеше недокосната край него. Устните му бяха напукани и пресъхнали. В съня си той се опитваше да ги овлажни с език.
Напълних чашата, която донесох. Седнах до него, потопих два пръста и капнах вода в устата му. Той я облиза като куче — без да се събуди. Продължих по същия начин, докато видях, че започва да се пробужда. Тогава повдигнах нежно главата му с едната си ръка и наклоних леко чашата. Той отпи, въздъхна дълбоко и продължи да пие. Напълних я отново и той изпи и нея.
Погалих косата и челото му и той не се отдръпна. Не го помолих да се върне отново при нас. Достатъчно го бяха молили.
— Не ме затваряй повече навън. Така ще умра от мъка.
— Бедният ми Багоас — Александър положи студената си длан върху моята. — Ела утре.
Целунах го по ръката. Той беше нарушил принудителния си пост, преди да го разбере. Сега щеше да го спре. Да, сега. А не с досадните глупаци около себе си, които го молеха настойчиво като капризно дете.
Измъкнах се през вратата и прошепнах на Исмений:
— Изпрати някой да събуди готвача. Да направи горещо яйчено питие с вино и мед, и с меко сирене, раздробено в него. Побързай, преди да е променил решението си. — Лицето му грейна и той ме шляпна здраво по рамото.
Върнах се обратно при леглото. Не исках Александър да заспи преди да дойде напитката и после да се събуди и да каже, че не иска нищо. Но очите му бяха отворени. Знаеше за какво се върнах и ме разбра. Чакаше мълчаливо, а аз му говорех за разни дреболии — какво е правил Перитас и други глупости, докато Исмений не почука на вратата. Питието миришеше вкусно. Въобще не му дадох никакви обяснения — просто му повдигнах отново главата. След малко той взе купата от мен и я изпи до дъно.
— Сега поспи — рекох аз. — Но утре сутрин трябва да изпратиш да ме повикат, иначе няма да ме пуснат да вляза. И сега не би трябвало да съм тук.
— Достатъчно хора, които не исках, бяха пуснати да влязат при мен — отговори той. —
