Трябваше да ме пуснат до него. Той ме чу, когато споменах името на Дарий. Каквото и да ми направеха, аз трябваше да се върна обратно при него.
Но сега той беше освободен и крачеше из залата. Продължаваше да говори на Клитос, като че ли още се намираше там:
— Всички тези фракции в лагера, всичко това е твое дело!
Той мина покрай мен, без да ме забележи, и аз го оставих да мине. А и как бих могъл да го хвана пред всички тези хора? Достатъчно непристойни и неуместни неща се бяха случили. Премъдри Боже, да поиска да убие този нагъл дебелак със собствените си ръце, вместо да повика палачите! Кой цар би могъл да си помисли подобно нещо освен някой, отгледан и възпитан в Македония? Положението беше достатъчно лошо и без неговото персийско момче, хванало го за ръката пред очите на всички. Дори и днес, след толкова много години, понякога се стряскам нощем и продължавам да мисля за това.
Точно тогава Птолемей се вмъкна тихо през страничната врата и каза на останалите:
— Заведох го чак извън крепостта. Там ядът ще му мине.
Царят продължаваше да вика „Клитос!“, но аз се почувствах поуспокоен. Прекалено много пи, си казах. Но скоро ще поизтрезнее.
— Клитос, не се крий! Къде си? — Александър беше стигнал до портите и в този момент те се отвориха е все сила. Там стоеше Клитос и дишаше тежко. Сигурно беше тръгнал обратно, веднага щом Птолемей го е оставил.
— Клитос е тук! Ето го Клитос! — извика той. — Ето ме!
Беше се върнал за да каже още нещо. Явно се беше сетил за това по-късно и нямаше сили да се въздържи. Жребият му беше неговото желание да се изпълни.
Зад него като объркано куче надникна един от охраната. Той не беше получил заповед да спира Командира на почетната конница. Но сигурно нещо не му беше харесало. Войникът застана с копие в ръка, верен и готов. Александър стоеше като закован и гледаше втренчено, невярващ на очите си.
— Чуй това, Александър.
Дори македонците знаеха наизуст гръка Еврипид. Като че ли аз бях единственият, на когото тези известни стихове по онова време не говореха нищо. Същината им е, че войниците правят всичко, а командирите получават всичко. Нямам представа дали Клитос имаше намерение да ги изрече до край.
Нещо бяло профуча като светкавица до вратата и залата се разцепи от рев като на заклан бик. Клитос сграбчи с двете си ръце копието, стърчащо от гърдите му. Падна и се сгърчи с хриптене, разтресен от предсмъртна, конвулсия. Остана с отворена уста и широки, втренчени очи.
Всичко стана толкова бързо, че за момент си помислих, че го бе направил войникът от охраната. Беше неговото копие. Но тишината, която се възцари в залата, ми каза истината. Александър застана над тялото, гледайки невярващо надолу. После промълви:
— Клитос. — Трупът го гледаше кръвнишки.
Александър хвана копието за ръкохватката. А когато видя, че не излиза, направи това, което правят войниците — стъпи с крак върху тялото, сепна се за миг и дръпна отново. Копието изскочи, с една педя кръв по острието си, и опръска бялата му роба. Той го обърна бавно, и го насочи към себе си.
Птолемей винаги е твърдял, че това не означавало нищо. Единственото, което зная е, че тогава извиках „Не, господарю!“ и дръпнах копието. Изненадах го, както той беше постъпил с телохранителя. Някой посегна към копието и го отнесе. Александър падна на колене до тялото и докосна раната. После скри лицето си в окървавените си ръце.
— О, Господи! — промълви бавно той. — Господи, Господи, Господи, Господи.
— Ела, Александър — каза Хефестион. — Не можеш да останеш тук.
Птолемей и Пердикас му помогнаха да се изправи. В началото той се съпротивляваше — все още търсеше живот в трупа. А после тръгна с тях като сомнамбул. Лицето му изглеждаше ужасно, цялото покрито с кръв. Македонците, събрани на малки групички, мълчаливо се взираха в него докато минаваше покрай тях. Побързах след него.
При вратата на стаята му телохранителят, който беше на пост, се втурна напред и извика:
— Царят ранен ли е?
— Не — отговори Птолемей. — Той няма нужда от теб. — Щом влязоха вътре, Александър се стовари върху леглото по очи — както си беше в окървавената роба.
Видях, че Хефестион се оглежда наоколо и отгатнах какво търси. Навлажних една кърпа и му я подадох. Той издърпа ръцете на Царя и ги избърса, след това обърна главата му и почисти лицето му.
Александър го отблъсна:
— Какво правиш?!
— Махам кръвта от теб.
— Никога няма да успееш да го направиш. — Беше изтрезнял. Всичко му беше ясно.
— Убийство — каза тихо той. И продължи да повтаря думата отново и отново, сякаш се мъчеше да запомни някаква чужда дума. После седна на леглото. Лицето му въобще не беше чисто. Ако бяхме само двамата, щях да накарам да донесат топла вода, тихо да седна до него и да го измия както трябва.
— Махайте се, всички! — извика той. — Нищо не искам. Оставете ме сам.
Те си размениха погледи и се насочиха към вратата. Реших да изчакам и да се погрижа за него, след като първоначалната му мъка премине.
— Излез, Багоас, — обърна се Хефестион към мен, — той не иска никой тук.
— Аз съм никой — отговорих. — Просто ме оставете да го сложа да си легне.
Пристъпих към Царя, но той каза:
— Всички да излязат.
Едва тогава се подчиних. Ако Хефестион си беше държал устата затворена, щях да седна тихо и неподвижно в някой ъгъл, докато той забравеше за мен. След това, късно през нощта, когато останеше съвсем без сили, той нямаше да съжалява, че съм до него, за да се погрижа за всичко. Та те дори не го бяха завили с одеало, а нощите бяха студени!
Върнах се в стаята си и останах с дрехите, в случай че ме повика. Много добре го разбирах, че след като си беше докарал такова ужасно унижение, не можеше да понася никого край себе си. От сърцето ми капеше кръв за него. Достатъчно неща беше научил от нас в Персия, за да съзнава сам срама си. В сравнение с това, което се случи тази нощ, сцената, когато Набарзан поиска от Дарий да отстъпи трона на Бес и Царят беше извадил меча си приличаше на изтънчена дворцова картина.
Представям си какво би станало, ако човек като Клитос оскърбеше Царя в Суза. Дарий само щеше да даде знак с пръст и съответните хора щяха да се появят. Човекът щеше да бъде отведен с ръка, поставена на устата му, и пирът щеше да продължи сякаш нищо не се е случило. А на следващия ден Царят, вече отпочинал, щеше да подпише смъртната присъда. Всичко щеше да стане тихо и благоприлично. Царят не би направил нищо повече от това да си мръдне ръката.
Александър обаче забрави достойнството си пред гърците и дори пред персийците. Той чувстваше, че е паднал в очите им и имаше нужда от утеха и успокоение. Той имаше нужда да му се напомни неговото величие. Той не трябваше да бъде сам в тази беда.
В мъртвите часове след полунощ се промъкнах до покоите му. Телохранителят ме погледна, без да помръдне. Чак отвън чувах воя на Перитас и разбрах, че Александър сигурно плаче.
— Пусни ме да вляза — казах. — Царят има нужда от някой да се погрижи да него.
— Нито от теб. Нито от някой друг. Такива са заповедите ми.
Този младеж, Хермолай, никога не оставяше в мен и капка съмнение какво мисли за евнусите. И сигурно беше безкрайно щастлив, че сега има повод да не ме пусне вътре. Какъв глупак! Въобще не можеше да разбере мъката на господаря си. Плачът зад вратата прониза сърцето ми. Сега наистина го чувах.
— Нямаш право да ме спираш — рекох. — Знаеш много добре, че ми е разрешено да влизам. — Но той само препречи вратата с копието си и не отговори. Ах, с какво удоволствие бих му забил един нож! Върнах се обратно в стаята си и не мигнах до зори.
Когато стражите се смениха, някъде преди изгрев, отидох отново. На пост беше Метрон.
— Царят ще ме чака — му казах. — Абсолютно нищо не е направено за него от преди вечеря. — Той беше разумен и ме пусна да вляза.
