негодуваха срещу онези, които бяха отказали да се поклонят. А там, където има разговори под сурдинка, винаги има горчивина и фракции.
Естествено, когато персийците се покланяха ничком, на македонците не им правеше впечатление. Ами, да, разбира се — те мислеха, че ние, персийците, така излагаме на показ нашето презряно и жалко положение. Но да го правят македонци — това се смяташе за живо богохулство.
Различните фракции вече не скриваха омразата помежду си. Войниците от отряда, който не успя да освободи Мараканда, изпаднаха в немилост и петното на срама и позора остана върху тях. Те бяха изтикали обсаждащите, а после бяха атакували многоброен отряд на скитите, които ги хванали на тясно в една речна клисура.
Преводачът персиец Фарневкес беше прикрепен към тях като посредник. Македонските офицери се опитали да го накарат да поеме командването. Едва ли някога ще разберем цялата истина. Малцината оцелели хвърляха вината върху различни хора. Но както изглежда, в критичния момент командирът на конницата изоставил пехотата и се измъкнал заедно с хората си през реката. Пехотинците се опитали да ги последват. Успели да достигнат до един остров сред реката, но там се превърнали в безпомощни, подвижни мишени на стрелите на скитите. Само малцина успели да преплуват и да разкажат за случилото се. В крайна сметка Александър освободи Мараканда. Когато отидохме до злощастния капан, просто ми прилоша от гледката. Царят заповяда да съберат каквото беше останало от труповете и да го погребат.
Не можеше да си намери място от ярост, че поради нескопосано командване бяха изклани такива добри войници. И добави, че по-лесно би прежалил тези офицери, отколкото Фарневкес. Някой от приятелите му вметна, че всички те бяха от хората, които не считаха персийците за достатъчно добри, за да се хранят на една маса с тях, но въпреки това, когато нещата тръгнали към лошо, им прехвърлили командването. Озлоблението между двете групи стана нетърпимо. А когато пиеха, ставаха още по-свадливи. Всяка вечер умирах от страх да не би в присъствието на Царя да започне някоя шумна кавга. Но бог ме пощади и се оказах лош пророк.
Горе-долу по това време в двореца дойде Черният Клитос (така го наричаха заради гъстата му черна брада) и поиска да се срещне с Царя. Той, заедно с Хефестион, командваше Почетната конница и беше типичен представител на старата школа. Александър винаги го зачиташе, защото се познаваха от люлката. Клитос беше по-малък брат на царската дойка — някаква македонка от знатен произход. Предполагам, че беше около дванадесет години по-голям от Александър и беше воювал под командването на Филип. Обичаше старите македонски обичаи и се славеше като човек, който не си мери приказките и презира чужденците. Беше странно като си помисля, че сигурно помни Александър като бебе, което се прекатурва на земята и се мъчи да се изправи на крака. Макар че трябва да си много дребнав, за да си спомняш такива неща, когато пред себе си виждаш велик човек. Независимо от това си мисля, че дори и да се напънеше, Клитос едва ли би могъл да уголеми пилешкия си мозък. Иначе беше много добър войник и по храброст не отстъпваше никому. А всеки път, когато видеше насреща си персиец, лицето му издаваше, че съжалява, дето не е могъл да избие повече от тях.
За лош късмет точно когато дойде да поиска аудиенция, на пост стоеше Оксатрес.
Тъкмо минавах оттам и като чух как Клитос се обръща към него като към слуга, се спрях да погледна. Макар че беше под достойнството на принца да обърне внимание на грубостта, той въобще нямаше намерение да напусне поста си и да се втурне да изпълнява поръчки. Оксатрес ме повика с ръка и ми каза на персийски:
— Багоас, кажи на Царя, че генерал Клитос моли да бъде приет.
Аз му отговорих също на персийски и леко се поклоних. Струваше ми се, че не трябва да забравям кой какъв ранг имаше в Суза. Като се обърнах да продължа, видях лицето на Клитос. Двама варвари между него и Царя, при това единият евнух! Едва сега прозрях какво означаваше за него да бъде представен на Царя на македонците от една персийска проститутка.
Александър почти веднага го прие. Подслушах ги. Не ставаше дума за нищо особено. Но когато Клитос излезе от стаята и видя Оксатрес на поста му, лицето му отново се наля с кръв.
Два дни след това Александър даде голям пир — за македонците. Присъстваха и неколцина гърци, пратеници от градове в Западна Азия, а също и няколко местни персийски аристократи.
Домакинството на Александър се беше разраснало и вече отговаряше на положението му. Можеше да посреща гости от всякакъв ранг. Нямах работа и се чудех какво да правя. Можех да отида на пазара или да гледам някакво представление, или да си запаля лампата и да чета моята гръцка книга, което вече ми доставяше истинско удоволствие. Въпреки това отидох в залата за угощения. Не по някаква случайност. Нещо ме гризеше отвътре и реших да се помотая наоколо. Такива предупреждения могат да дойдат само от Мъдрия Бог или от предусещане за времето, което владеят овчарите. А щом Бог искаше да ме изпрати там, значи щеше да ми намери да свърша нещо добро.
От самото начало всичко тръгна много странно. Същия ден Александър беше принесъл жертва на Диоскурите58 — някакви близнаци-герои, които гърците особено почитаха. Клитос обаче реши да извърши свое жертвоприношение — на Дионисий, защото в Македония това е денят на този бог, а той много държеше на старите обичаи. Но тъкмо възлял59 върху двете си жертвени овце и бил готов да прережа гърлата им, когато чул звука на роговете, свирещи за вечеря. Тогава оставил всичко и тръгнал. Но глупавите овце го взели за своя овчар и се затирили подире му. Стигнали чак до вратата. Всички избухнаха в смях, когато тази процесия влезе в залата, докато не се разбра, че това са жертвени животни, при това обречени. Предзнаменованието беше лошо и Царят се уплаши за Клитос. Нареди да повикат прорицателите и им заповяда да принесат изкупителни жертви за неговата безопасност. Клитос му благодари за жеста и разляха виното по чашите.
От първата глътка ми стана ясно, че тази нощ на Александър му се пие. Той даваше темпото. Виночерпците толкова бързо обикаляха масите, че когато приключиха с месото, всички бяха порядъчно пияни. А ако това беше персийски пир, едва тогава щяха да поднесат виното. И до ден днешен винаги се ядосвам, когато чувам невежите гърци да твърдят, че ние сме научили Александър да пие много. Господи, поне наистина да се беше научил от нас!
За разлика от друг път този ден имаше и десерт — сочни ябълки от Хиркания. Бяха се запазили след дългото пътуване до тук и Александър ме накара да изям една преди вечеря, защото можеше и да не останат. Той винаги намираше време да помисли за такива дребни неща.
Като че ли е в природата на човека да превръща божиите благини в злини. Във всеки случай тези ябълки станаха повод разговорът да тръгне в лоша посока.
Плодовете от всичките четири краища на света, казаха приятелите на Александър, сега пристигат при него като плодове от собствените му земи. А Диоскурите са били обожествени за дела много по-нищожни от неговите.
Сега, след като съм прочел много книги, вече знам, че това е вярно. Най-отдалеченото място от дома им в Спарта, до което са стигали, е било Евксинското море60 — с кораба на Язон. Това е горе-долу колкото от Македония до Западна Азия и при това само до крайбрежието. Другите им подвизи са били победи в малки гръцки войни, крадене на добитък или освобождаването на сестра им от някакъв владетел на Атина. И всички битки са били съвсем близо до дома им. Няма съмнение, че са били добри войници. Но никога не съм чувал да са водили ръкопашен бой и да са предвождали войниците в битка. Единият от тях дори е бил най-обикновен борец. Ето защо Александър не отрече, че ги е надминал. Пък и защо да отрича? Но целият разговор започна да намирисва на скандал.
Командирите от старата школа започнаха все по-силно да подвикват, че тези думи са богохулство. А на това приятелите на Александър отвърнаха (сега вече всички викаха), че Диоскурите са били родени толкова смъртни, колкото и Александър.
Сякаш понесен от общото настроение, аз също си пийнах доста вино в кухнята. Чувствах се съвсем замаян и отнесен, както се чувства човек в сънищата, в които се задават бедствия, а той знае, че не може да направи нищо. Но и трезвен да бях, пак щях да чувствам същото.
— Александър — това! Александър — онова! Все Александър! — плътният и груб глас на Клитос се извиси над останалите.
Това ме накара да се върна отново в залата. Клитос се беше изправил от мястото си.
— Александър сам ли завладя Азия?
