Хефестион му извика (и той беше толкова пиян, колкото и другите):
— Той ни водеше! Да не би по времето на Филип да стигнахте толкова далеч?
Точно това трябваше, за да се удвои гневът на Клитос.
— Филип! — извика той. — Филип започна от нищо! Как ни завари когато седна на престола? Племенни войни, кръвни вражди, дребни владетели, които се биеха за щяло и нещяло, навсякъде врагове. Убиха го преди да е навършил петдесет. Но какъв бе тогава? Господар на Гърция и господар на Тракия чак до Хелеспонта61, готов да се прехвърли в Азия. Без баща ти — викна той направо към Александър, — къде щеше да бъдеш днес? Без армията, която ти остави напълно готова? Сигурно още щеше да се биеш с илирите.
Бях потресен до дъното на душата си. И тази наглост беше чута от персийците в залата. Каквото и да му стореха по-късно, този човек трябваше веднага да бъде изгонен. Погледнах към Царя в очакване да издаде заповед. Но все още не познавах Александър.
— Какво? — провикна се той. — Да се бия с тях цели седем години? Ти да не си полудял, бе?
За пръв път го виждах така да се забрави. Държеше се като обикновен войник в кръчма. А тия пияни и глупави македонци не направиха нищо, ами започнаха да викат заедно с него.
— Още щеше да се биеш с илирите! — изкрещя отново Клитос.
Александър можеше лесно да надвиква шума на битката, ако повиши глас, но сега изрева с все сила:
— Баща ми воюваше с илирите през целия си живот. И никога не успя да ги усмири, докато не пораснах достатъчно, за да го направя вместо него. Бях на шестнадесет. Изтиках ги на левги от техните земи и те там си и останаха. А къде беше ти тогава? Беше на легло заедно с него в Тракия, след като трибалите62 ви натупаха хубаво.
Отдавна бях чул, че Царица Олимпиада е една необуздана и ревнива жена, която възпитала Александър да мрази баща си. Така е, казах си, като нямат хора, обучени да управляват харемите им както трябва. Идеше ми да потъна в земята от срам.
Скандалът избухна. Отново започнаха да обсъждат клането при реката. Докато траеше суматохата, Александър все пак успя да дойде малко на себе си. Извика за тишина с такъв страшен глас, че веднага я въдвори. Виждах как се мъчеше да се успокои. Накрая все пак се овладя и рече на гостите от Гърция, които стояха наблизо:
— Сигурно при цялата тази бъркотия и врява се чувствате като полубогове сред някакви диви животни.
Клитос го чу. С кръвясало от пиене и ярост лице той се провикна:
— Сега и животни ли станахме? И глупаци, и некадърници? Остава и страхливци да ни наречеш! Да; точно това ще е следващото! Ние, хората които баща ти направи войници,
Александър замръзна в мълчание. После каза тихо, но с толкова убийствен глас, че накара всички да млъкнат:
— Махай се!
— Да, ще си отида — отвърна Клитос. — Защо не? — Внезапно той вдигна ръка и посочи право към мен. — Да, по-добре човек да стои далеч, щом трябва да молим варвари като онова същество там за позволение да те видим. Мъртвите — Парменион и синовете му — мъртвите са щастливи, че не доживяха това.
Без да каже дума, Александър се пресегна към чинията с ябълките, грабна една и я запрати към Клитос. Уцели го. Чух ясно как главата му издрънча.
В това време Хефестион беше скочил на крака и стоеше прав до Александър. Бутна Птолемей и му изкрещя:
— Измъкни този оттук! В името на Зевс, изкарай го
Птолемей изтича до Клитос, който още разтъркваше главата си, хвана го за ръка и го повлече към вратата. Клитос се обърна и размаха другата си ръка.
— А тази дясна ръка — извика той, — те спаси от смърт при Граник, сине божи, когато обърна гръб и побягна от меча на Спитридат.
Александър, който бе облечен в полуперсийската си роба, посегна към пояса си, надявайки се да намери там меч. В Македония сигурно ги носят и на вечеря.
— Обърнал съм гръб ли? — провикна се той. —
Сега вече наистина имаше причина да се вбеси. Макар че роднините на Спитридат в Суза винаги твърдяха, че той е паднал в ръкопашен бой с Александър, те го изкарваха по-голям герой, отколкото е бил. Всъщност той се опитал да го убие в гръб, докато Царят се биел с някой друг. Клитос, който на свой ред бил зад Спитридат, отсякъл готовата за удар ръка. Предполагам, че всеки войник, оказал се наблизо, би направил същото. Но Клитос толкова често се хвалеше с това, че на всички им беше дошло до гуша. Да твърдиш, че Александър е побягнал, беше наистина нечестно. Царят вече прескачаше масата, когато Хефестион и Пердикас го сграбчиха през кръста. Александър се задърпа и ги напсува, като се опитваше да се измъкне от ръцете им. А в това време Птолемей изблъска към вратата Клитос, който продължаваше да вика някакви предизвикателства, които врявата погълна.
— Всички сме пияни, Александър. След това ще съжаляваш. — рече Хефестион.
Александър, мъчейки се да се изскубне с двете си ръце, процеди между зъбите си:
— Така свърши и Дарий. Сега оковите ли следват?
Нещо го е прихванало, си казах, не е само от виното. Трябваше да го предпазя. Втурнах се към боричкащата се група.
— Ал’скандер, с Дарий не беше същото! Това са твои приятели, те не ти желаят злото!
Той се полуизвърна и каза:
— Какво?
— Махни се сега, Багоас — викна троснато Хефестион, сякаш говореше на дете, което иска да му обърнат внимание, когато всички са заети.
Птолемей беше успял да докара Клитос до вратата и я отвори с крак. Генералът се опита да се освободи и да се върне в залата, но Птолемей успя да го задържи и го поведе в нощта.
— Слава Богу, махна се — въздъхна Хефестион. Всичко свърши. Сега ела и седни. И недей да правиш глупости — всички те гледат.
Пуснаха го.
Царят отметна глава назад и силно извика нещо на македонски. Двадесетина войници се втурнаха в залата. Беше повикал стражата.
— Тръбач! — Войникът излезе крачка напред. Негово задължение беше винаги да бъде близо до царя.
— Свири бойна тревога!
Младежът бавно вдигна тръбата, но сякаш се поколеба. Сигналът би вдигнал цялата армия на крак. Сигурно беше чул всичко в караулното. Хефестион, който стоеше зад Царя, му даде знак да не свири.
— Свири бойна тревога! — повтори Александър. — Ти глух ли си, бе?
Войникът отново вдигна тръбата. Но видя закованите в него очи на пет или шест генерали, които казваха „не“. И отново я свали. Александър го удари с юмрук през лицето.
— Александър! — извика Хефестион.
Царят смръщи очи, сякаш идваше на себе си. После каза на изумените стражи:
— Върнете се на пост.
Тръбачът хвърли един разтревожен поглед и също излезе.
Още в началото на кавгата присъстващите персийци поднесоха извиненията си на управителя Шар и се измъкнаха. Винаги любопитните гърци бяха останали много по-дълго. Но когато Александър извика стражата, бяха напуснали без никакви официалности. Сега в залата се намираха само македонци. Всички бяха зяпнали като селяци, чиято шумна селска кавга е била прекъсната от паднал гръм.
