— Не се променяй много, мила — посъветва я Лавиния. — Достатъчно си очарователна такава, каквато си.
— Наистина ли, мамо?
— Е, как прекара вечерта с Фейбиан?
Миси махна с ръка.
— Не ми говори за този нещастник.
Лавиния беше поразена.
— Нещастник? Какво говориш, Мелиса Монтгомъри? Ти ме плашиш. Знаеш отлично, че неговите родители желаеха много тази сватба. Как би могла да опозориш тяхната памет? Ти дори беше на тяхното погребение.
— Знам, мамо. Съжалявам — за нейна изненада, изведнъж се почувства виновна. Особено когато си припомни, че Фейбиан страдаше от загубата на родителите си.
Лавиния видимо се успокои.
— Много добре. Хайде да си лягаш.
— Добре, мамо — Миси импулсивно я прегърна. — Знаеш ли, ти си чудесна майка!
Лицето на по-възрастната жена грейна.
— Много мило, че го казваш.
— Това е истината. Не обръщай внимание на моите… на моите глупости.
— Благодаря, скъпа.
Двете се изкачиха по стълбите ръка за ръка.
Влязла в стаята си, Миси ахна. На един стол до леглото й седеше Дулси и кърпеше една от долните й ризи.
— Боже господи, Дулси. Толкова е късно. Трябваше да бъдеш в леглото, а не да ме чакаш.
Дулси изглеждаше обидена, като остави ръкоделието си настрани.
— Не искате ли да ви чакам, госпожице Монтгомъри?
— Много си мила, но аз съм на мнение… Ти трябва да имаш свои собствен живот.
Дулси я гледаше объркана. Миси махна с ръка.
— Няма значение. Слушай, не исках да те обидя.
Момичето стана колебливо.
— Искате ли да ви помогна да се облечете?
Миси се усмихна.
— Разбира се. Благодаря.
Прислужницата пристъпи към нея.
— Добре ли прекарахте с господин Фейбиан?
— Не питай.
Докато Дулси й помагаше да се приготви за лягане. Миси се замисли за положението на жените тук — не само на чернокожите. Защо никоя от трите жени, с които се беше запознала тази вечер нямаше право на мнение в семейството си? Тя трябваше да промени нещата!
Копнееше по онзи чудат Фейбиан Фонтено. Когато остана сама в тъмнината, се замисли за него. Как я беше накарал да се почувства тази вечер: Невероятен гняв, неизразима страст, подлудяващ екстаз…
Наложи си да затръшне врата пред изкусяващите картини и насочи мислите си към Мелиса. Братовчедка й очевидно прекарваше добре времето си с Джеф в настоящето. Явно нехаеше, че тя е нещастна тук, принудена да понася негодника, когото Мелиса беше загърбила в миналото. Всъщност бедната девойка сякаш беше избягала от собствения си живот.
Миси не можеше да си обясни как би могла да се махне оттук, да върне обратно стария си живот. Може би отново трябваше да се прекатури надолу по стълбите с риск да си счупи врата. При тази мисъл като че ли я поля студена вода. Дали двете с Мелиса бяха умрели при падането и след това се бяха разменили благодарение на някакво странно превъплъщение? Всичко беше толкова объркано. Единственото ясно нещо беше, че засега тя явно беше вкоренена тука. Харесваше новите си родители, но не харесваше някои от чувствата, които я бяха обладали. Греховната страст към Фейбиан, съобразяването с представите на другите, угризението, че тази вечер се беше държала като дете…
Какво ставаше с нея? Беше станала мекушава. Беше заела мястото на Мелиса и изглежда, започваше да приема част от нейната психика. Обикновено Миси се гордееше със своята самоувереност. Защо тази вечер се чувстваше доста засрамена от някои неща, които беше казала на Фейбиан, на приятелките, на майка си… Трябваше да се стегне. Във всеки случай, ако не успееше да овладее бушуващата похот в себе си, със сигурност щеше да падне в калта следващия път, когато този мръсник Фейбиан я докоснеше.
И още. След като беше хваната в капана на миналото време, можеше малко да образова тези хора. Това се отнасяше особено за жените, Фейбиан Фонтено също трябваше да бъде поставен на мястото му.
Фейбиан се прибираше към имението си в мрачно настроение. Беше на края на търпението си с Миси. Плашеше го до смърт фактът, че беше си загубил ума от любов по тази малка заядливка.
Беше успяла да постигне някакъв успех тази вечер, след това беше дръзнала да му намекне, че се е възползвала да задоволи собствения си сексуален глад.
Внезапно се усмихна. Осени го прекрасна идея. Защо да не даде на тази кавгаджийка точно каквото искаше и да я зареже. Може да беше по-добра от него на покер тази вечер, но тя очевидно забравяше, че картите държи той. Скоро щеше да извие врата на тази нахалница.
Засмя се. Идеално. Малките момичета, които играеха опасна игра, като Миси, съвсем скоро попадаха в леглото… после забременяваха… след това бяха повличани към олтара.
Глава 19
— Мелиса, все някога трябва да влезеш в кола — увещаваше я Джеф.
На следващия ден двамата стояха пред къщата, въздухът в късния следобед беше хладен и остър. Тя беше облечена в щампована рокля и летен пуловер. Той — в спортна риза, яке и дънки.
От десет минути я увещаваше да се качи в колата, Мелиса обаче стоеше като вкопана в земята и гледаше разтреперана блестящото чудовище, паркирано в края на алеята. Тя закърши ръце.
— Толкова ми хареса разходката с каретата оня ден, но все още се страхувам от тези… зверове. Те хвърчат с такава невероятна скорост…
— Ние ще караме бавно, мила. С тридесет километра в час.
— Тридесет километра в час? Чувала съм, че влаковете се движат толкова бързо, въпреки че аз никога не съм се возила в тях.
Джеф поклати глава.
— Какви ги говориш? Хайде, не искаш ли да видиш моето любимо място на хълма?
— Да, но…
Този момент на нерешителност от нейна страна беше достатъчен. Джеф я хвана за ръката и я задърпа нежно. Отвори вратата на лъскавата машина.
Мелиса хапеше устни и разглеждаше вътрешността й: толкова много циферблати, лавици и бутони… Всичко това я плашеше.
— Какво да правя?
Той се разсмя.
— Просто седни на седалката, мила.
Мелиса преглътна, наведе се и седна бързо. След като затвори вратата, Джеф заобиколи и се плъзна на седалката до нея. Някакъв звънец започна да звъни, тя се притисна към Джеф.
— Какъв е този звук?
— Предупреждава, че ключът е на запалване.
— О, разбирам… — изпъшка тя и трепна, когато един ремък се доближи и се усука около нея като змия.
Джеф се усмихна на неспокойната й реакция.
