— Автоматични колани за седалките. Не си ли спомняш?
Тя енергично тръсна глава и се вкопчи в седалката, когато Джеф завъртя ключа. Стори и се, че колата оживява.
— Какво става сега?
— Това е двигателят, мила. Дава сила на колата — намигна й той. — Нали се сещаш? Като влака.
Тя кимна, разширила очи. Имаше чувството, че се плъзна по леден блок, когато колата потегли.
— Успокой се, мила. Няма да позволя нищо да ти се случи.
— Караш много бързо! — преглътна на сухо и едва поглеждаше през прозореца как улиците и къщите профучават покрай тях.
— Тридесет километра в час — подразни я той. — Ако карам по-бавно, ще ме глобят.
— За какво?
Джеф се усмихна и постепенно увеличи скоростта. Пътуваха по улицата, която Мелиса си спомняше от предишния ден. Край тях преминаваха странни магазини и ресторанти, стълбове с опънати между тях жици. Блещукаха светлинки. Мелиса вече знаеше, че по тези жици течеше странното електричество. Имаше и такива, по които течаха гласовете на хората.
Мелиса малко се поуспокои, когато Джеф зави в близкото двупосочно шосе. Наоколо имаше гора.
— Този път заобикаля града — обясни той. — Ще ни отведе до хълма, където е лятната вила на майка ми.
— Ще бъде ли майка ти там?
— Не, мила, но тя би искала да те види в най-скоро време. Доста е загрижена за теб след падането ти. Между другото, обещах й на връщане да я вземем, за да вечеряме заедно. Имаш ли нещо против?
Тя кимна с глава.
— Много мило от твоя страна, Джеф. Ти си достоен син. Със сигурност ще ми бъде приятно да се запозная… да видя майка ти отново — внезапно тя се намръщи. — Искаш да кажеш, че ще бъдем сами в къщата, без придружител?
Той я изгледа объркан.
— Говориш странни неща.
— Съжалявам.
— Недей — усмихна се той. — Исках да те питам мислила ли си да се върнеш на работа?
Тя пребледня.
— Работа?
— Да. Когато дойдох да те взема, майка ти ми спомена, че Джордж Шмидт се е обаждал няколко пъти. Интересува се дали ще се върнеш във фабриката. Обещах на Шарлот да поговорим за това.
— Каква е тази фабрика?
— За сачмени лагери, разбира се.
— И какво правех там?
— Управляваше я. Е, искаш ли да се върнеш?
Тя тръсна глава.
— Не, мисля, че трябва да оставим Джордж да се оправя сам.
Джеф се разсмя, но забеляза смущението й и каза:
— Знаеш ли, че това е много забавно.
Тя поклати глава сериозно.
Още усмихнат, Джеф спря колата на една отбивка.
Мелиса се загледа в гората от дъб и бор. Всичко наоколо беше обвито с наситено зелена лоза.
— Какъв е този бръшлян, който се усуква около гората?
— Бръшлян? — повтори той изумен. — Не ми казвай, че си забравила за кудзу.
Тя въздъхна.
— Подозирам, че да.
Джеф й разказа, че лозата е била посята преди много години, за да предпази почвата от ерозия. Вместо това буквално задушила цялата останала растителност на Юга.
Мелиса вече се чувстваше по-удобно в колата — харесваше й да бъде с Джеф, но страшно й се искаше да разбере защо е била пренесена в 1992 година. Дали щеше да й бъде позволено да остане? Случайно беше попаднала на откритие, което я засягаше. Преди два дена, в едно от чекмеджетата на тоалетката, беше попаднала на няколко стари писма. Това бяха писмата, които беше изпратила на родителите си от Начез. На тринадесет години беше ходила там с баба си. Вчера леля Агнес беше донесла други девет писма. Бяха адресирани до майка й. Баща й ги беше писал, когато беше заминал на изток за семена. Писаното от баща й беше я хвърлило в мъчителни чувства и горчиви угризения. Въпреки че писмата бяха ценни за нея, в тях не беше успяла да намери отговор за сегашното си положение.
Мелиса малко се изплаши, когато завиха по един чакълест път. В края на алеята видя позната сграда в гръцки стил. Сега беше боядисана в сиво. Стоеше на брега на реката със завеса от зеленина около нея.
— Познавам тази къща! — извика, без да помисли тя. — Това е домът на Джереми и Луси Сержънт. Луси е най-добрата ми приятелка.
Внезапно Джеф наби спирачки и се обърна пребледнял към Мелиса.
— Джеф, какво става? — попита тя.
— Плашиш ме до смърт, мила.
— Какво искаш да кажеш?
— Веднъж ходих в библиотеката да проверя произхода и миналото на тази къща. Била е построена от Джеймс Сержънт. Предал я е на сина си след сватбата му през 1848 година.
Лицето на Мелиса пламна.
— О, разбирам!
— Джереми се оженил за жена на име Луси — продължи развълнуван Джеф. — А сега ти казваш, че тя е най-добрата ти приятелка.
Мелиса гледаше през прозореца пустата къща и хапеше устни. Да каже ли на Джеф истината? Така щеше да бъде най-добре. Но нещо в нея я предупреди, че все още не го познава достатъчно добре. Погледна го извинително.
— Джеф… Още съм толкова объркана. Имах чувството, че знам кой е построил тази къща. Не си ли ми споменавал за това преди?
— Да, предполагам, че…
— Освен това след моето падане нещата станаха доста различни.
Той изглеждаше неубеден.
— Надявам се, че е така. За момент обаче си помислих, че си дошла тук от миналия век. Но това просто е невъзможно, нали?
Мелиса кимна. Беше щастлива, че не му каза истината.
Той излезе от колата и помогна на Мелиса да слезе. Запътиха се към старата къща. Край тях цъфтяха дрян и азалии. Из въздуха се чувстваше наситеният аромат на настъпващата пролет.
— О, Джеф. Искам да я видя отвътре — извика тя.
— Разбира се, мила.
Той отключи. Вратата се отвори със скърцане.
— Къщата е принадлежала на моето семейство поколения наред — обясни той. — Страхувам се, че моите роднини отдавна са загубили интерес към нея. Ние я свързахме към електрическата мрежа и вкарахме водопровод, но тук идваме рядко. През повечето време от годината къщата стои празна.
Мелиса се огледа за салона в едната страна и за трапезарията — в другата. Познаваше всеки сантиметър от тази къща, въпреки че стаите сега изглеждаха съвсем различни. Тапетите и пердетата бяха избелели. Мебелите бяха малко и неукрасени, килимите — изтъркани.
Видял нейната реакция, Джеф каза:
— Исках това място да бъде нашият дом след сватбата, но ти не се съгласи.
— Така ли? — попита невярваща тя. — Защо възразих?
— Хареса дизайна, но каза, че мястото е доста изолирано — обясни с горчив тон той. — Искаше да строим в града.
