— Тази война ще приключи — каза той многозначително. — Ние се обзалагаме, че в събота ще съберем повече пари от вас.
— Ха! — извика Миси и се обърна към жените. — Приемаме предизвикателството, нали?
— Разбира се — каза Антоанет.
— Мисля, че бихме могли — добави Луси.
— Какво ще спечелим, ако победим? — попита Миси самодоволно.
Фейбиан се подсмихна.
— О, не се притеснявай. Ако победите вие, Брент, Джереми и аз обещаваме да не пречим на вашите занимания. Ще приемем вашата позиция и дейности за бъдеще.
— О, чудесно! — извика Миси, като пляскаше с ръце, но доловила злонамереност в погледа на Фейбиан, попита: — А какво ще стане, ако вие победите?
Той погледна към Антоанет и Луси.
— Вие двете ще станете отново покорни съпруги и никога повече няма да подлагате на съмнение преимуществото на съпрузите си.
Двете жени се обърнаха към Миси.
— Да го направим ли? — попита Антоанет.
Тя сви рамене.
— Защо да не опитате? — обърна се към Фейбиан и заяви: — Те приемат твоите условия.
— Прекрасно! — потърка ръце той и се усмихна злобно. — Колкото до теб…
Досетила се за следващите му думи, тя го погледна в очите.
— Аз няма да загубя.
— Но ако все пак се случи… — каза провлечено Фейбиан.
— Какво ако се случи? — попита тя ледено.
Лукава усмивка озари лицето му.
— Ще се омъжиш за мен.
„Ще се омъжиш за мен!“ — думите на Фейбиан отекваха в съзнанието на Миси по време на пътя им към къщи. Почти не разговаряха, но Миси усещаше в тъмното как я пронизва тъмният му поглед.
— Хареса ли ти, че предизвика всички тази вечер да се покажат откъм лошата си страна? — попита той кротко.
— Върховно беше! — отсече тя.
Той се подсмихна.
— Мисля, че ти първа завихри тази свада.
Тя сви рамене.
— И така да е. А ти направи грешка.
— Като предложих облога ли? — попита нехайно той.
Миси се изсмя.
— Ти и твоите приятели ще загубите.
— Така ли? Но ти си противоречиш. Ако мъжете и жените са равни, тогава и ние ще успеем да продадем толкова сладкиши, колкото биха продали три жени.
— Казах, че ние ви превъзхождаме, Фейбиан! — наблегна тя.
— Ще видим какво ще стане.
Тя замълча за момент. Чувстваше се напрегната от интимната тъмнина в колата. Накрая дръзна да попита.
— Защо поиска нашата сватба като награда за себе си?
— Защото я искам.
— Но защо?
Той я погледна внимателно.
— Може би защото предпочитам да те направя своя жена, а не само да те прелъстя.
Въпреки че се опитваше да я ядоса, думите му породиха у Миси странен копнеж. Обзе я слабост. Пулсът й зачести. Дланите й се изпотиха. Въпреки това беше решена да остане твърда.
— Отново секс? — произнесе тя с треперещ глас. — Въпреки че ме мразиш, Фейбиан?
— Така ли? — попита той, в гласа му се долови нотка на нежност. — Наистина ли мислиш, че искам само това от теб?
— Да! — смаяна осъзна, че може всеки момент да заплаче. — Напоследък си толкова хладен към мен. Мисля, че единствената причина да държиш на нашата сватба е, че до края на живота ми ще ме наказваш.
— Би ми харесало да те наказвам — измърмори той и внезапно се пресегна, сграбчи я и я сложи на коленете си.
— Фейбиан, недей! — протестира слабо тя. Мразеше се, че вместо да го отблъсне, се притискаше към него, а сърцето й биеше в диво очакване.
— Би ми харесало да те накажа — повтори с дълбокия си, омагьосващ глас. — Но в леглото си.
Светът се преобърна и Миси изгуби контрол над себе си, когато устните на Фейбиан се сляха с нейните. Топлината на целувката му беше толкова желана. Отчаяна разбра, че ласките му бяха й липсвали, че отчуждението между тях я беше наранило.
О, господи! Тя не можеше да позволи това да се случи. Беше затънала прекалено дълбоко. Но той ухаеше толкова хубаво. Свита в прегръдките му, го почувства толкова близък и желан.
Милост! Какво ставаше с нейната гордост, с нейната независимост? Държеше се като безгръбначно. Само жена без воля би могла да падне толкова ниско.
Той започна да хапе долната й устна и решителността й окончателно се стопи. Пръстите й не можеха да се спрат в гъстата му копринена коса.
— Моето наказание ще бъде да те целувам, докато започнеш да молиш за милост, Миси — прошепна той. — Отмъщението ми ще бъде пълно, ако те любя дотогава, докато започнеш да плачеш от удоволствие.
Тя се прилепи до него разстроена.
— Не искам да бъда Мелиса! — прошепна тя страстно. — Не искам!
Той се усмихна с разбиране.
— О, сладката ми, това ли те тревожи? Наистина ли мислиш, че искам обратно твоята блудкавост?
— Ти искаш да ме опитомиш, да ме превърнеш в послушна малка женичка. Искаш да ти се подчинявам така, както Антоанет и Луси се подчиняват на мъжете си.
— Никога не съм се съмнявал, че ще се превърнеш в послушна съпруга — подразни я той, а устните му бяха върху мокрото й лице — Не разбираш ли? Удоволствието е в битката, любов моя. Битката, от която ще изляза победител.
Миси се опита да възрази, но целувката на Фейбиан задуши протеста й. Той я свали на седалката до себе си и ръката му заигра смело по гърдите й. Обхвана я необуздано желание. Тя вмъкна ръка под палтото му и с наслада погали силните мускули под ризата му. След това плъзна пръсти надолу — нещо твърдо и горещо пулсираше в тях. Неизпитвана страст усука вътрешностите й. О, господи! Тя го искаше. Искаше да се изгуби в него. Искаше да я принуди да се омъжи за него, искаше ненаситната му уста да я целува, докато загуби способност да говори.
Когато каретата спря, той отскубна устни от нейните.
— Овладей се, мила — подразни я. — Време е да се прибираш.
Говореше със самочувствието на мъж, който беше решил, че победата е близо и искаше да й се наслади напълно. Това едновременно подразни и развесели Миси, когато я поведе към вратата.
Секунди по-късно, вече в къщата. Миси се спря до централната колона. Отново видя Мелиса и Джеф да се целуват пламенно в настоящето. Почувства се така, сякаш животът й се изплъзваше — и от двете столетия.
— По дяволите, Мелиса! Няма ли да се овладееш? — изсъска тя към малахита. — Аз трябва да намеря пътя обратно към двадесети век. Трябва да се върна в своя свят. Чуваш ли ме? Не можеш да живееш моя живот!
