Образите избледняха. Мислеше, че думите ще й донесат облекчение, но вместо това, за нейно учудване, по лицето и потекоха горчиви сълзи.
Глава 23
— О, скъпа! — прошепна Мелиса.
Джеф току-що я беше изпратил след срещата им и сега тя стоеше до централната колона. Видя Миси да се взира застрашително и да крещи. Мелиса не можеше да чуе думите и. Но беше ясно какво означават.
През изминалите няколко дена беше виждала няколко пъти сърдитото изражение на Миси. Образът й напомняше, че животът, който живееше, не беше нейния. Когато ликът в малахита избледня, Мелиса изтръпна.
О, небеса! Миси изглеждаше толкова нещастна. Мелиса чувстваше, че трябва да каже истината на Джеф. Двамата трябваше да измъкнат нещастното момиче от този ад.
Но това означаваше, че тя трябва да се върне обратно в 1852 година, а не й се искаше. Чувството й за отговорност обаче й напомняше, че трябва да помогне на братовчедка си. Щом Миси не беше щастлива, честно ли беше тя да се вижда с Джеф? Да подхранва неговата любов, а в същото време да мисли за бягство.
Бедният Джеф! Двамата прекарваха заедно в лятната вила всеки свободен миг. Седяха един до друг на верандата, държаха си ръцете, целуваха се и четяха стихове. Все повече се опознаваха и се влюбваха.
Беше ли обречена любовта им? Какво не би дала, за да разбере.
На следващия ден следобед Мелиса седеше до Джеф на верандата в лятната вила облечена в тънка блуза с дълги ръкави, цветна щампована пола и леки кожени обувки.
Мелиса все още се страхуваше от града. Плашеха я стоманените небостъргачи в центъра на Мемфис, но започна да посещава магазинчета в предградията, окуражавана от майка си и приятелките, с чиято помощ започна да си купува нови дрехи в нежна, женствена линия. Категорично беше отказала на Лайза да накъдри косата си. Носеше я спусната върху раменете. Дори беше започнала леко да се гримира. Когато попита Джеф дали харесва промените в нея, той й се усмихна и я увери, че всичко, което тя прави, е хубаво за него и че ще я хареса дори да се облече в стар зеблен чувал.
Сега тя му се любуваше. Изглеждаше толкова хубав в небесносиния си пуловер и бежови панталони. Слънчевите лъчи на свежия пролетен ден проблясваха в гъстата му коса. Върху коленете му бяха натрупани книги, подвързани в кожени корици. Любовни стихове.
Как го боготвореше тя! Дали блажените й мигове скоро щяха да свършат…
Той вдигна очи и забеляза тревогата й.
— Какво има, мила?
Мелиса стана и започна да се разхожда наоколо, загледана към Мисисипи, където един шлеп се носеше тежко по блестящите води. Въздухът беше наситен с аромата на влажна пръст. Не, не се чувстваше готова да му каже истината.
— Напоследък прочетох доста… ти знаеш, за изчезналите години.
— О, да.
Тя се обърна към него.
— Живеем в много странен и жесток свят, Джеф Съседи се крадат един друг, хората се избиват от алчност, младежите смучат бонбони…
— Искаш да кажеш кокаин?
Тя кимна мрачно.
— Това е невероятно зло.
Той стана и се доближи до нея.
— Знам, мила, но мислила ли си, че ние можем да направим света по-добър?
Тя го погледна обнадеждена.
— Мислиш ли, че е възможно?
Той взе ръцете й, гласът му преливаше от чувство.
— Преди една година щях да кажа „не“, но след като те намерих… след като се промени… Сега мисля, че всичко е възможно.
Лицето й грейна.
— О, Джеф, чувствам се по същия начин. Убедена съм, че мога да дам много на този свят. Знаеш ли, бихме могли да станем мисионери! — тя се поколеба. — Искам да кажа, ако ти поискаш — „И ако ми бъде позволено да остана тук“ — добави мислено тя.
Той се усмихна.
— Мила, мисля, че това е великолепна идея. Бихме могли да се присъединим към Корпуса на мира или просто да помагаме там, където е нужно.
— Да, би било чудесно.
— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш на работа?
— Да, както вече казах, ние трябва да оставим…
— Джордж да я върши.
Тя кимна.
Усмихнат, Джеф я поведе обратно към пейката. Отвори книгата с шекспировите сонети и издекламира.
— „Бих те сравнил с летния ден. С теб изкуството е по-красиво, по-възвишено.“
Тя се усмихна.
— Ти преувеличаваш, разбира се.
Той я погледна нежно.
— Ни най-малко. Знаеш ли, че понякога пиша стихове? — смутен отклони поглед.
— За Аби? — попита нежно тя.
Тъжният му поглед срещна нейния.
— Да. Съжалявам, че споменах за това.
— Недей. Мисля, че е много хубаво, че си написал стихове за нея. Ще дойде време да напишеш и други.
В гласа му прозвуча силно чувство.
— Вече съм написал!
Лицето й светна.
— Написал си стихотворение?
— Да — каза той дрезгаво. — За теб.
Мелиса плесна с ръце.
— О, трябва да го чуя!
— Наистина ли искаш? — попита той колебливо.
— Джефри Далтън, не ме дръж в напрежение!
Той се усмихна и извади от джоба си измачкан лист.
— Нарекъл съм го „Моята Мелиса“.
— О, вече го харесвам! — въодушевено каза тя. — Моля те, чети.
Джеф стана, усмихна й се с любов и зачете на глас.
