— Образът невинаги се появява — обясни Мелиса. — Всъщност, виждам я много рядко, но винаги, когато около мен няма никой.
— Предполагам, че причината да я виждаш са вашите чувства. Това странно явление засяга само вас двете.
— И аз предполагам, че е така.
Той взе ръката й.
— Хайде да седнем в салона.
Със загрижени лица седнаха един до друг на дивана.
— Разкажи ми повече за живота, който си оставила назад — помоли Джеф.
— Добре. Родена съм през 1832 година — започна тя.
Той поклати глава изумен.
— Продължавай.
— Тогава Мемфис беше малък крайбрежен град — обясни тя. — Родителите ми се казват Джон и Лавиния Монтгомъри. Отгледаха ме в плантацията за памук на изток от града.
— В тази къща? — допълни той развълнуван.
— На тази земя. Всъщност, докато станах на десет години, живеехме в една стара къща. Тази беше построена през 1842 година. Точно в деня преди сватбата ми вградиха малахитовата плочка върху колоната. Направиха го в чест на изплащането на полицата за къщата.
— А, да! Очарователно хрумване. Разкажи ми как си била отгледана.
Тя се засмя.
— Детството ми беше доста сиво, сравнено с днешните представи. Почти целият ми живот премина в плантацията. Гувернантките ми дадоха елементарни познания по четене и писане. Научиха ме да шия, да плета, да рисувам — изобщо дадоха ми умения, които трябва да притежават всички дами. Най-хубаво беше, когато ни идваха роднини на гости или ние отивахме при тях — тя се усмихна, изпълнена с копнеж. — Веднъж дори пътувахме с параход до Сент Луис. Друг път ходихме до Ню Орлиънс. Повече от времето си до двадесетата година прекарвах в ходене на църква и благотворителна дейност.
Джеф се усмихна.
— Как се променят времената! Разкажи ми за взаимоотношенията с родителите си. Как изглеждаха те?
Мелиса Въздъхна.
— Моите родители са… бяха доста енергични и открити хора. Трябва да призная, че те шокираха доста от жителите на града с някои свои обществени спорове.
— Колко забавно.
— Трябва също да призная, че те сякаш бяха разочаровани от своята дъщеря.
Той видимо се оклюма.
— Разочаровани? Но защо? Та ти си ангел!
Тя се усмихна.
— За теб може да съм ангел, но те ме обвиняваха в липса на смелост. Мисля, че биха предпочели дъщеря като… Миси.
— Сега вече я имат — каза той с печален глас.
— Така изглежда. Мисля, че най-голямата радост в техния живот беше, че Фейбиан Фонтено ще им става зет.
— О, да! Разкажи ми отново за това брачно споразумение.
— Договорът е бил изготвен от двете семейства, когато съм се родила. Това се възприема като свят дълг. Разбираш ли? Родителите на Фейбиан са френски емигранти. Бяха извънредно предани на традициите. Умряха от жълта треска. Мисля, че след тяхната смърт Фейбиан се почувства още по-задължен да спази договора. Плантацията на семейство Фонтено граничи с нашата. Така двете щяха да се обединят.
Джеф я слушаше смаян.
— Точно както и ние с Миси Трябваше да се оженим най-вече по настояване на нашите семейства, за да се обединят фабриката за сачмени лагери на семейство Монроу със завода за стоманени тръби на моето семейство.
Тя кимна.
— Трябва да кажа, че съвпадението е удивително. Между другото, освен заради договора, нямах друга причина да се омъжвам за Фейбиан. Както ти обясних, ние изобщо не си подхождахме. Бях се примирила със съдбата си, но Фейбиан презираше идеята да му стана съпруга.
— Кучият му син! Как би могъл да не те обича?
Погледът й беше едновременно весел и умоляваш.
— Джеф, трябва да разбереш, Фейбиан беше твърде нахален и своенравен. Изобщо не бях подходяща за него. Беше свикнал да се отнася с мен доста грубо, но знам, че се е чувствал виновен. Той не беше лош човек. Просто се дразнеше, че аз се съгласявах с всичко. Бях слаб противник.
— Това не е вярно! — защити я Джеф възмутен.
Тя не успя да прикрие усмивката си.
— Много си мил. Моето мнение е, че Фейбиан се нуждаеше от жена, която да се бори с него и да го постави на мястото му.
Джеф скочи на крака. Очите му преливаха с хумор и разбиране.
— Сега си има Миси!
— Предполагам, че я харесва.
— О, това е възхитително. Бих искал да съм там и да се забавлявам.
— Какво искаш да кажеш?
Обърна се към нея усмихнат:
— Не разбираш ли, Мелиса? Миси — модерна, свободолюбива жена се среща с мъжка егоистична свиня.
Мелиса пребледня.
— Не бих отишла толкова далеч, че да нарека Фейбиан свиня.
Той се усмихна и на бузите му се появиха очарователните трапчинки. Поклати глава.
— Не, ти не разбра. Това е образно название на господарски тип мъж — закрачи из стаята. Изражението му беше триумфиращо. — Страшно ми харесва.
— Кое ти харесва?
Той говореше с нарастваща възбуда.
— Не разбираш ли, мила? Съществуват четирима, чийто живот е напълно объркан. Две двойки, които са принудени от обстоятелствата да се оженят насила. Тогава се намесва съдбата и всичко се оправя.
Тя го погледна недоверчиво.
— Би ли могъл да се изразяваш по-ясно, Джефри?
— Добре. Между теб и родителите ти не е имало разбирателство?
— Да, може би.
— И между теб и годеника ти?
— Определено!
— Но ти обичаш Шарлот и Хауард, нали?
— Те са доста мили.
— И те те обичат?
— Да.
Той пристъпи към нея и хвана ръцете й.
— А ние двамата? Сякаш сме родени един за друг, нали?
Тя се усмихна ослепително.
— О, да!
— Сега да видим Миси. Знаеш ли, че тя също не се разбираше с родителите си?
— Не, но смятам, че е обяснимо: двамата са толкова консервативни и мекушави. Доколкото съм слушала за Миси, тя е била доста непокорна.
— Така е. Тя направо ги тръшкаше в земята.
