наеха шофьор. Тя завербува приятелките си — Дженифер, Лайза и Мишел за делото. Отначало трите упорстваха, но не можеха да устоят на учтивото, но твърдо настояване, че и те трябва да допринесат за добруването на човечеството.
Дейността й означаваше много за Мелиса. Постепенно радостта от мисълта, че помага на хората, измести страха от непознатото, но все още живееше като случаен посетител, а не като жител на двадесети век.
От време на време съзираше образа на Миси в малахитовия овал и знаеше, че братовчедка й продължаваше да бъде нещастна, не започна да се примирява, че едва ли има вероятност отново да бъдат разменени.
В хладния следобед на мартенския ден Джеф изведе Мелиса на разходка с колата до центъра на града. Тя оглеждаше със страхопочитание тълпите от хора, носещи се покрай тях, заплашителните небостъргачи.
— Какво държи тези огромни постройки?
Той се усмихна, като завиваше зад ъгъла.
— Стоманени греди и бетон.
— Изумително!
Той хвърляше поглед към гледката около тях. Минаха покрай наказателния съд, концертната зала, кулата на Линкълн. Караха по Бийл стрийт покрай сградата за изкупуване на памук, край площада с неговата буйна растителност и живописни фонтани.
— Бих се обзаложил, че този Мемфис е коренно различен от града, който си оставила зад себе си — каза Джеф.
— Бих казала същото — отговори тя. — Когато напуснах Мемфис, на площада имаше само порутени дървени бараки. Улиците бяха насипани с чакъл и бяха кални. Трябва да призная обаче, че магазините по Бийл стрийт много приличат на тези от моето време.
Той кимна.
— Това е, защото тази улица е съхранена като исторически паметник. Не е променяна от 1920 година. Там се е родил блусът.
— Блус?
— Това е вид музика, станала известна преди всичко с изпълненията на Луис Армстронг и Кинг.
— А, разбирам.
— Трябва да се разходим по нея някоя вечер.
— Би било хубаво — прошепна тя.
Минаваха по централната улица. Мелиса се възхищаваше на чудните мостове над Мисисипи. Хвърли поглед към развлекателния парк, известен под името „Тинестия остров“. Този остров, както й обясни Джеф, бил пясъчен насип, образувал се около заседнал кораб в началото на века. Той липсваше в познатия й Мемфис.
— Толкова много промени — изпъшка тя, като клатеше глава. — Всички тези години… и ужасната война. Това ме кара да се замисля как се е справило моето семейство.
— Ако са напуснали Мемфис преди 1860 година, сигурен съм, че са били добре — увери я той, а след кратко колебание добави: — Липсват ли ти твоите съвременници?
Тя прехапа устни.
— Ще ти прозвучи ужасно, но…
— Не, моля те, кажи ми!
Тя пое дълбоко дъх.
— Обичам много родителите си, Джеф. Но ние бяхме толкова различни, че не ми липсват особено. Разбираш ли ме?
— Напълно. Като знам, че една от причините за това е, че ти се чувстваш щастлива тук.
Тя се усмихна унило.
— Само че щастието ми принадлежи на друга.
Двамата мрачно замълчаха. Джеф караше към хотела, където щяха да обядват. Думите на Мелиса го накараха да се почувства виновен. Не й беше казал за проучванията, които беше предприел, след като разбра, че е дошла от друг век. Беше помолил Милдред Рийд да събере повече информация за семейство Монтгомъри от петдесетте години на деветнадесети век. Въпреки че все още нямаше нищо конкретно, Милдред беше открила удивителен отчайващ факт — Мелиса Монтгомъри беше се омъжила за Фейбиан Фонтено на 15 май 1852 година.
Откритието беше шокиращо за Джеф и той си зададе съдбовния въпрос: коя Мелиса се беше омъжила за Фонтено? Дали Миси Монроу, или милата, нежна жена, която сега обичаше от цялото си сърце?
Джеф погледна към Мелиса. Изглеждаше толкова хубава, крехка и уязвима, седнала до него. Дали скоро щеше да я забрави? Вече не се съмняваше, че тя е пропътувала през времето. Тя и Миси бяха разменили местата си с дистанция от сто и четиридесет години. Предчувстваше, че ако загуби Мелиса, това щеше да се случи преди петнадесети май. Това число пулсираше в ума му като съдбоносна дата, която той на всяка цена трябваше да изпревари и да се ожени за Мелиса.
Спряха пред стилен, модерен хотел. Усмихнат портиер отвори вратата на Мелиса, а един прислужник приближи до вратата на Джеф, за да паркира колата. Джеф излезе, даде бакшиш и поведе Мелиса към входната врата.
— Тук ли ще се храним? — попита тя като гледаше ужасена, докато преминаваха през въртящата се стъклена врата.
— Да, мисля да се изкачим на ресторанта на покрива.
Мелиса се взираше поразена към просторното преддверие, цялото в зеленина около красивите фонтани.
— На покрива? Но как ще стигнем до там?
— С асансьора, глупачето ми — като видя, че лицето й пребледня, добави: — Хайде, мила, все някога трябва да опознаеш и тях. Те са напълно безопасни.
Завиха по коридора и стигнаха до затворените сиви врати на асансьора. Джеф натисна едно копче и Мелиса разшири очи, когато двойните врати се разделиха.
— Кой направи това? — попита тя, оглеждайки се страхливо наоколо да открие кой беше отворил вратите.
— Никой — отговори той, като я притегли нежно в кабината. — Става автоматично. Вратите реагират на електронните бутони, които натиснах.
Тя преглътна на сухо, когато се озоваха вътре.
— На гърба на кабината има стъкло!
Той се изсмя.
— Мисля, че това ще ти хареса, мила. Можеш да гледаш навън, докато се изкачваме.
— О, боже господи!
Мелиса се вкопчи в ръката на Джеф, когато се раздвижиха. Изкачваха се със смайваща бързина. Очите й бяха огромни, докато гледаха как фонтаните ставаха все по-малки.
— Добре ли си, мила? — попита я нежно той.
— Чувствам се така, сякаш съм оставила стомаха си долу — оплака се тя.
— Всеки се чувства така първия път.
— Толкова е необикновено. Сигурна съм, че никога няма да свикна с фантастичните постижения на този век.
Той се усмихна. Когато пристигнаха, я поведе по покрития с килим коридор.
— Справяш се много добре. Следващото нещо, което ще направя, е да те кача на самолет.
— Имаш предвид една от онези огромни птици, които пренасят хора по небето? — възкликна тя.
— Същите. Искам да ти покажа света. Можем да летим до някое романтично кътче… например в Париж… за нашия меден месец.
Мелиса беше доста смутена, когато влязоха в затъмнения, елегантен ресторант. Салонният управител им посочи маса близо до стъклената стена. Докато Джеф поръчваше питиета. Мелиса се взираше удивена към центъра на Мемфис, разпрострян под тях, и към Мисисипи в далечината.
