господарката си да се облече. Сапфиреносинята коприна разкошно се стелеше по земята. Роклята беше с дълбоко деколте, стегната в кръста и с дълги дантелени ръкави.
Двете жени застанаха една до друга пред огледалото. Миси — с фантастичната си рокля, а Дулси — с памучните одежди на робиня. Несправедливостта на ситуацията я прободе отново. Въпреки че Миси никога не се беше интересувала от политическите борби на своето време, сега съзнаваше, че нещо не е наред.
— Знаеш ли, ти също трябва да присъстваш на бала Дулси — прошепна тя.
Очите на робинята се разшириха от ужас.
— Но, господарке, това не е позволено!
— А какво ти е разрешено? — попита възмутена Миси. — Ти си красива и много мила. Би трябвало да имаш свободата да си доставяш удоволствие.
Дулси поклати пръст пред лицето на Миси.
— Моля ви, господарке, не започвайте да говорите за тази свобода отново. Ще ми навлечете неприятности.
Миси въздъхна. Беше успяла да извоюва свободата на своите приятелки, но с Дулси не беше постигнала никакъв успех. Не успяваше да я убеди, че робството, като държавна политика, жестоко накърнява човешките й права. Въпреки че двете се бяха сближили много през изминалите няколко седмици, Миси чувстваше, че ги разделя някаква невидима стена. Постоянно повтаряше на Дулси, че няма нужда да посреща своята господарка, станала на крака. Накрая беше отстъпила — разбра, че накърнява чувствата й. Как можеше да убеди Дулси, че трябваше да има правото да живее собствения си живот, а не да прекарва дните си, като глези някоя южняшка красавица. Трябваше да разговаря с баща си.
— Миси, скъпа? — чу се гласът на Лавиния, придружен от леко почукване по вратата.
— Влизай, мамо — повика я тя.
Лавиния влезе облечена в изискана бална рокля и огледа Миси с одобрителна усмивка.
— Колко прекрасно изглеждаш, мила! — кимна към робинята. — Дулси, направила си великолепна прическа на дъщеря ми.
— Благодаря, господарке — Дулси се поклони и излезе от стаята.
Миси се усмихна на майка си.
— Ти също изглеждаш чудесно, мамо. Всичко долу готово ли е?
— О, да. Очакваме вечерта да има голям успех. Наистина, щеше да бъде по-хубаво, ако…
— Да?
Лавиния смъмри с поглед дъщеря си.
— Ако ни разрешиш с баща ти да обявим нова дата за сватбата.
Миси я погледна твърдо.
— Мамо, аз няма да се омъжа за Фейбиан!
— Тогава какво ще правиш със своя живот?
— Защо животът ми трябва да се върти около някакъв мъж?
Лавиния се обърка.
— Искаш да кажеш, че предпочиташ да останеш стара мома?
— Защо приемаш отказа ми така трагично? — продължи Миси ядосана. — Помисли само колко ценни неща бих могла да направя през своя живот. Мога да започна бизнес или да пътувам, или да стана президент на Съединените американски щати.
Лавиния пристъпи и постави ръка върху челото на дъщеря си.
— Сигурна ли си, че не бълнуваш?
Миси въздъхна.
— Виж, мамо. Може би някой ден ще срещна човек, за когото ще поискам да се омъжа. Но това няма да бъде Фейбиан Фонтено.
Лавиния размаха ветрилото пред лицето на дъщеря си.
— Начинът, по който те гледа милото момче… Бих казала, че има други планове.
— Ще видим — отговори тя, но като видя, че майка й видимо посърна, намигна и добави: — Стига сме говорили за този негодник. Тази вечер искам да се забавлявам.
— Ти, лошо момиче! — сгълча я Лавиния, въпреки че забележката на Миси я накара да се усмихне. Очите й обгърнаха преценяващо роклята й.
— Какви бижута ще носиш тази вечер? Мисля, че сапфирените обици и огърлица ще допълнят тази великолепна рокля. Не си ли съгласна?
След като бяха поставени и бижутата, двете жени напуснаха стаята, хванати за ръка. Като слизаха надолу по осветената извита стълба с украсения със зеленина парапет. Миси си помисли, че някои неща от старото време й харесват. Елегантните къщи, облеклото, липсата на шум и суматоха. Беше обикнала новите си жизнерадостни родители. Продължаващата битка на характерите между нея и Фейбиан също я забавляваше, макар че твърдо беше решила да не се омъжва за този мошеник.
Но не можеше да си забрани всеки път, когато го видеше, безсрамно да го пожелае. Често й се искаше да запрати по дяволите всички задръжки и да се напъха в леглото му. Може би така щеше да го изхвърли от съзнанието си.
Най-важното беше, че Миси все още се чувстваше част от своето време. Не можеше да бъде доволна, ако единствената й перспектива е да бъде съпруга и майка. Искаше обратно кариерата си. Искаше да изживее собствения си живот и съдба.
Джон ги очакваше в централното фоайе. Облечен във вечерен костюм от черно кадифе и бяла риза, изглеждаше доста изискан. Очите му блеснаха от възхищение, когато видя двете жени. Аромат от лаврово дърво я обгърна, когато Миси се наведе да го целуне по бузата.
— О, моите най-любими дами на света! — издекламира влюбено той. — Тази вечер сте очарователни повече от всеки друг път.
— Благодаря, татко — каза Миси.
Джон хвърли въпросителен поглед към Лавиния.
— Скъпа моя, ще правим ли някакво съобщение тази вечер? — попита я нежно той.
— Няма — отговори вместо майка си Миси.
Двамата родители изпъшкаха.
— Джон — сурово каза Лавиния, — би ли се опитал да вразумиш това твърдоглаво момиче? Трябва да отида при музикантите, а също и да дам нареждане да се разместят мебелите за танците.
Когато Лавиния се изгуби в салона, Джон намигна на дъщеря си.
— Ще изпием ли по чаша пунш, мила?
— Чудесна идея — отговори тя и го хвана под ръка.
Влязоха в празнично подредената трапезария, мирисът на цветя се смесваше с ароматите на вкусни ястия. Луксозните полилеи обливаха с мека светлина блестящите мебели и красивите персийски килими. Върху масите, близо до прозорците, бяха наредени великолепни блюда. Там имаше всичко — от стриди и шунка до мариновани зеленчуци, сандвичи с хайвер, риба и сирене, торти и всякакви сладкиши.
Спряха до огромната кристална купа за пунш. Миси се усмихна на Джоузеф, когато той щедро напълни чашите им. След това баща и дъщеря се отправиха към прозорците срещу масите.
— Кажи ми, скъпа — започна кротко Джон. — Защо толкова упорито отказваш да се омъжиш за Фейбиан?
— Защото не го харесвам — отговори Миси без заобикалки.
Джон се усмихна.
— Толкова ми харесва твоята смелост. Всеки глупак обаче може да види, че вие двамата сте чудесна двойка.
— Ха!
— Освен това, дъще, не можеш да избягаш от съдбата си.
Миси разшири очи. Баща й не би могъл да разбере колко истина имаше в думите му.
— И защо не? — предизвикателно вирна глава тя — Къде е написано, че не мога да бъда нещо друго, освен съпруга на някого си, за да мътя децата му?
Джон въздъхна и се усмихна с обич.
