— Какво е това? — попита тя Джеф малко по-късно, когато сервитьорът постави пред тях бутилка шампанско и две чаши.
Джеф и намигна, когато сервитьорът започна да пълни чашите.
— „Дом Периньон“, мила.
— Но аз не пия алкохол — прошепна тя.
— Не и в специални случаи — подразни я той.
Тя се усмихна.
— Днешният ден специален ли е?
— Искрено се надявам да е така.
Тя повдигна чашата си.
— Тогава мисля, че мога да направя изключение.
— За нас — каза Джеф и вдигна своята чаша.
След като се чукнаха, Джеф извади черна кутийка от кадифе и усмихнат и я подаде. Мелиса го погледна смутено и я отвори.
— О, Джеф! — възкликна тя.
В обвитата със сатен кутийка се намираше най-красивият диамантен пръстен, който някога беше виждала.
— Харесва ли ти, любима? — попита той нетърпеливо.
— Прекрасен е — отговори тя и бързо добави: — Но не мога да го приема.
— Разбира се, че можеш! — извика възмутен Джеф. — Купих този пръстен в чест на много важно събитие.
— Какво събитие?
Той взе ръката й и я погледна в очите.
— Това е годежен пръстен, любима. Когато един мъж и една жена решат да се оженят, мъжът го подарява на жената като символ на тяхното вричане един на друг. Сватбеният пръстен се дарява в деня на сватбата.
— Разбирам — прошепна тя, обхваната от мъчително чувство на радост и тъга. — Прекрасна традиция.
— Щастлив съм, че мислиш така — и добави с нотка на горчивина: — Миси намираше обичая с годежния пръстен за глупав. Предпочиташе само обикновена златна верижка в сватбения ден — Джеф бързо й изпрати една усмивка. — Но аз толкова искам да го приемеш… и да определим нова дата за нашата сватба.
— О, Джеф! — изражението на Мелиса беше унило. — Нищо друго не бих искала повече от това. Но не можеш ли да разбереш, че ми е невъзможно да обещая да се омъжа за теб?
— Отново ли се връщаш на невероятния си план за смяна на местата с Миси? — ядосан попита Джеф. — Не можа ли да разбереш, че дори и да си права, практически той няма начин да се осъществи?
Мелиса се намръщи.
— Не съм сигурна. Прочетох книгата на господин Уелс „Машината на времето“…
Джеф я прекъсна през смях.
— Това е чиста фантастика. Както съм ти казвал, сега е двадесети век. Учените още не са открили начин за пътуване през времето.
— Но ако Миси открие път? — вметна твърдо тя. — Аз трябва да съм готова.
Той въздъхна.
— Добре. Но защо си мисля, че вашата размяна е била някаква изумителна чудатост, която никога няма да се повтори?
— Може би е така — очите й го умоляваха. — Но аз трябва да й дам възможност да си върне живота обратно.
— И да жертваш единственото щастие, което някога си познала?
— Джеф, говорили сме много пъти за това. Този живот не е мой. Той принадлежи на Миси. Мога да го задържа само с нейно позволение.
— По дяволите! — като видя загриженото й лице, той бързо хвана ръката й. — Съжалявам, мила. Много искам да се омъжиш за мен. Но ако това не стане, за двамата ще останат приятните преживявания.
Тя плачеше. Изглеждаше толкова нещастна.
— Не мога, Джеф. Всъщност аз все още съм сгодена за Фейбиан…
— Ти ще се върнеш при този негодник само през трупа ми! — прекъсна я ядосан той. — Не знаеш ли, че само като споменеш името му, се вбесявам?
Тя гледаше нещастно надолу.
— Съжалявам, Джеф. Това е въпрос на чест.
— Мелиса, сложи моя пръстен — помоли я той. — Може да съобщим новата дата на сватбата на вечерята, която дават твоите родители след две седмици.
Тя го погледна тъжно.
— Джеф, ще нося пръстена ти, ако това ще те направи щастлив. Но не можем да насрочим нова дата за сватбата. Трябва да почакам, за да разбера, как се развиват събитията около Миси. Ако тя намери начин да се разменим отново, аз трябва да бъда готова… да те напусна, мили — последните й думи бяха пропити със сълзи.
Челюстите му се стегнаха сурово, той сложи пръстена на ръката й и заяви страстно:
— Не и докато дишам!
— О, Джеф, понякога ми се иска никога да не бях идвала тук.
— Но защо?
— Защото ти причинявам такива страдания.
Той се пресегна да изтрие сълзите й.
— Любима, не искам да говориш така. Толкова съм щастлив, че те познавам. Ти си толкова нежна, мила, просто чудесна. Ти си жената на моите мечти. Единственият проблем е, че е прекалено хубаво, за да бъде истина. Понякога като че ли ми се иска да си малко по-егоистична, каквато беше Миси, но тогава нямаше да те обичам толкова много.
— Наистина не би могъл — каза тя развълнувана. — Ти също си човек на честта. Ако се замислиш, сигурна съм, че ще се съгласиш, че това е единствената ми възможност.
Джеф повдигна ръката й и целуна пръста, на който беше поставил пръстена.
— Ако не бях прекалено голям кавалер — прошепна той дрезгаво, — бих те завел в моята спалня и бих те прелъстил.
Тя го погледна възхитена.
— Ако не бях дама, бих ти позволила.
— Боже господи, Мелиса, какво ще правим?
Двамата се взираха един в друг. Погледите им бяха пълни с любов и страдание… но отговор не намираха…
По-късно, когато напуснаха ресторанта, Джеф стискаше ръката на Мелиса, Той беше човек на честта, но точно сега любовта му към Мелиса, желанието да я задържи до себе си, поглъщаше всичко. Не би могъл да позволи тя да си отиде. Просто не можеше. Нещо повече. Не биваше да й позволява да жертва собственото си щастие заради Миси. Миси се нуждаеше от силен мъж, подобен на Фейбиан Фонтено, повече отколкото сама предполагаше.
Джеф знаеше, че ще се бори за Мелиса с всякакви средства — и честни и непочтени. Тя трябваше да бъде негова, и то преди петнадесети май!
Глава 27
Вечерта, определена за пролетния бал на семейство Монтгомъри настъпи. След като хапна в стаята си, Миси започна да се приготвя с помощта на Дулси. Робинята оправяше фризурата й — подреждаше русите й къдри и ги повдигаше нагоре. От там те като водопад се спускаха към гърба й. След това помогна на
