миналото.
Той кимна.
— О, да. Моля те, продължи.
— Виждала съм лицето на Миси в малахитовия овал.
— Виждала си лицето и? — възкликна той.
— Да! — извика тя нещастно. — Тя живее моя живот, докато аз живея нейния.
— Искаш да кажеш, че двете действия на драмата текат едновременно, но с дистанция от сто и четиридесет години?
— Да. Точно казано.
— Това е невъзможно!
— О, наистина е така! — изведнъж Мелиса избухна в сълзи. — Разбираш ли, Миси не иска да бъде Мелиса. Всъщност никога не съм виждала по-нещастна жена. Чувствам, че единственото честно нещо е да се опитам… по някакъв начин… да разменим отново местата си.
— Не! — извика Джеф и я притисна силно към себе си, изпълнен с мъка. — Няма да ти позволя да направиш това. Не знам точно как дойде при мен, Мелиса, но знам, че ти ме върна към живота отново. Сега, когато те намерих, не искам да те загубя!
— Джеф — тихо каза тя. — Може би нямаме право на избор?
— Отказвам да повярвам в това! — взе лицето и в длани. — Още толкова много неща ме объркват. Не разбираш ли, че всичко това е направено с някаква цел? Може би е трябвало всички ние да намерим своето място във времето? Миси и аз никога не сме си подхождали. Вие с Фейбиан очевидно също не сте били един за друг.
— Разбирам това — каза Мелиса, изтръпнала от ужас. — Истина е, че намерих своя рай. Но Миси… като че ли е попаднала в ада. Изглежда, не желае да бъде с Фейбиан, както и аз не исках, но не мога да бъда щастлива за нейна сметка. Тя е нещастна, Джеф.
Джеф се изсмя горчиво и притисна Мелиса до себе си. Погледът му беше огорчен.
— Миси винаги ще намери за какво да бъде нещастна.
Глава 24
Докато Джеф откарваше Мелиса до дома й, главата му щеше да се пръсне от мисли. Малко беше да се каже, че разказът й го изплаши.
Дали беше душевно болна? Дали падането в деня на сватбата беше нанесло трайни нарушения на мозъка й?
Дори да беше болна, той не искаше да се разделя с нея. По-ясно от всеки друг път сега осъзна, че Миси никога не го беше вълнувала, никога не я беше обичал, докато не беше се появила неговата чудесна Мелиса, беше живял без истински да възприема света. Действително ли бе станало това, което тя казваше?
Джеф беше прекалено земен и обикновен, за да приеме такова невероятно нещо като пътуване във времето. Но когато Мелиса заяви пред него, че е била разменена с истинската му годеница, той не устоя. От друга страна, разказът на Мелиса го накара да се замисли. Как би могъл да обясни драстичната промяна у нея: внезапната благост, нежност и спокойствие; малките несъответствия във външността, дребните бръчици бяха изчезнали, сините й очи бяха станали по-дълбоки, устните — по-плътни. Въпреки всичко, ако тази жена не беше Миси, тя толкова много приличаше на нея — сякаш бяха близначки.
Беше много объркан, но едно нещо знаеше със сигурност — не би могъл да понесе да я загуби. Ако тя говореше истината и двете с Миси бяха разменили местата си във времето, тогава, точно както каза тя, би следвало да има вероятност отново да бъдат разменени. Срещу тази възможност се бунтуваше цялата му същност!
Вече на алеята пред къщата, тя колебливо се обърна към него.
— Би ли ме почакал зад къщата? Трябва да взема нещо… да ти покажа нещо… Предпочитам никои да не ни види.
— Разбира се, мила — каза той.
Чувстваше се объркан и заинтригуван.
След няколко минути Мелиса се върна при него във вътрешния двор, подаде му овехтяла фотография и каза простичко:
— Ето. Това съм аз.
Джеф гледаше наелектризиран древната снимка на Мелиса. Беше облечена в сватбената си рокля.
— Велики боже! Ти си права. Това си ти. Но как е възможно? Тази снимка е толкова стара и избледняла. Изглежда, е правена наистина през деветнадесети век.
— Така е — потвърди Мелиса. — Обърни я и прочети какво е написано отзад.
Той пребледня. На гърба на снимката някои беше отбелязал с красив почерк „Мелиса Монтгомъри, 29 февруари 1852 година.“
— О, боже! — възкликна той.
— Сега вярваш ли ми? — попита тя.
— Как бих могъл да не ти вярвам? — с изумление той продължи: — Знаеш ли, сега, като се замисля… спомням си, че Миси ми е споменавала за тази фотография. По нея планираше да ушие сватбената си рокля. Дори спомена за приликата между вас, но не ми я е показвала. Я гледай, двете сте като близначки.
— Знам — каза Мелиса.
— Значи вие двете сте си разменили местата във времето?
Тя кимна сериозно.
— Това е просто смайващо. Двете с Миси сте насрочили сватбите си в един и същи ден, в една и съща къща, в една и съща сватбена рокля…
— В един и същи час — допълни тя.
— Само че с разлика във времето от сто и четиридесет години — довърши той.
— Точно така.
— И, както ми каза, двете сте паднали по стълбите едновременно…
— Точно така.
— И ти смяташ, че тогава е станала размяната?
— Да. Мисля, че трябва да го е направил малахитовият овал.
Той се намръщи.
— Може ли да го погледнем?
Тя прехапа устни, после кимна.
— Докато бях в къщата, забелязах, че майка и татко са излезли. Предполагам, че ще бъде безопасно за нас да говорим вътре.
Джеф стисна ръката й и я попита нежно:
— Не искаш те да узнаят всичко това, нали?
Тя тръсна енергично глава.
— Можеш ли да ме обвиниш?
— Ни най-малко — каза прочувствено той. — Истината само би изплашила Хауард и Шарлот до смърт. А и не съм сигурен, че ще ти повярват.
— Но ти ми вярваш, нали? — попита тя с надежда.
— Да, мила, вярвам ти! — отговорът идеше направо от сърцето му.
В къщата Мелиса се качи по стълбите, за да остави снимката, а Джеф остана до колоната и изучаваше малахитовия овал. Приличаше му на биволско око. Беше невероятен с наситенозеления си цвят и странните концентрични окръжности. Но не забелязваше никакви образи там.
Когато Мелиса слезе, той я попита:
— Значи си виждала лицето на Миси в този камък?
— Да — тя погледна към лъскавата плочка. — Понякога кръговете започват да трепкат и да се разделят. Тогава мога да я видя. Тя е в моята къща от 1852 година и както вече ти казах, е нещастно злочеста.
— Хм — взираше се съсредоточено в камъка той. — Сега нищо не мога да видя.
