Когато той свърши, Мелиса беше потънала в сълзи.
— О, Джефри, това е най-милото стихотворение, което някога съм слушала!
Той седна на пейката и я притегли към себе си.
— И е написано за най-милата жена, която някога съм познавал.
Седяха дълго прегърнати и споделяха радостта си. Накрая Мелиса изтри сълзите си и каза:
— Стихотворението ти е чудесно. Напомня ми за красивите любовни поеми на Елизабет Барет Браунинг. Толкова романтично беше да пристане на любимия си Робърт Браунинг! Миналата година прочетох най- новите й сонети от Португалия. Бяха направо прекрасни.
— Мелиса! — Джеф внезапно скочи. Беше се втренчил в нея пребледнял. — Сонетите на Елизабет Барет Браунинг са публикувани за пръв път през 1850 година. Ти чуваш ли се какво говориш?
Тя извърна поглед нещастно.
— Съжалявам, Джеф. Знаеш, че съм толкова объркана след падането…
— Не е само това — настоя той. — Има нещо, което не ми казваш. След инцидента си толкова различна. Ако не те познавах добре, бих се заклел, че си някоя друга.
Мелиса дълго се колеба. Чувстваше, че е дошъл моментът да каже всичко на Джеф. Дължеше му го, особено след като беше разкрил душата си пред нея, споделил най-скритите си мисли, чувства и притеснения. Трябваше най-после да сподели тайните на измъченото си сърце.
Тя го погледна в очите.
— Това е истината, Джеф. Аз наистина съм друга жена.
Той се изсмя.
— Шегуваш се?
Тя го изгледа сериозно и бавно поклати глава. Той също се взираше в нея. Най-накрая с глас, изпълнен с ужас, каза:
— О, велики боже! Истина е! Ти наистина мислиш, че си някоя друга.
— Не мисля — поправи го тя. — Аз съм друга, но мисля, че е по-добре да седнеш.
Той се подчини, като клатеше глава изумен и я гледаше недоверчиво.
— Разбрах, че има нещо повече от обикновено объркване. Но това… По дяволите. Трябваше да настоявам да те приемат в болница.
— Джеф, нищо нямаше да направят в болницата. Нищо нямаше да открият и с рентген — каза твърдо тя.
Той въздъхна. Гледаше я със съчувствие.
— Много добре. Тогава би ли ми казала коя мислиш, че си?
Мелиса пое дълбоко дъх.
— Аз съм Мелиса Монтгомъри, роднина на младата жена, която познаваш като Миси.
Той я погледна с подозрение.
— Роднина на Миси? Наистина тези, които са построили семейната къща, са се казвали Монтгомъри.
— Това е моето семейство.
— Боже господи! И ти се опитваш да ми кажеш, че не си Миси Монроу, а нейната далечна братовчедка?
— Точно така.
— Но това е смешно! — изкрещя той. — Приличаш прекалено много на Миси, за да бъдеш друга.
— Джефри, уверявам те, че говоря истината.
Той поклати глава все още невярващ.
— Мелиса, не може да бъдеш друга! Това е направо невъзможно… — внезапно млъкна. — Сега, като се вглеждам в тебе, мисля, че има някои незначителни физически разлики, бръчките около очите ти са изчезнали например, но това още нищо не значи.
Тя кимна.
— Това е, защото аз съм с пет години по-млада от Миси. Тя беше на двадесет и пет, а аз — на двадесет.
Той се обърка още повече.
— Значи ти си далечна роднина от… кога?
Тя пое дъх и изрече набързо:
— От преди сто и четиридесет години.
Джеф скочи на крака.
— Не ме прави на глупав!
Тя отново поклати глава.
Джеф се ядоса.
— Но това е невероятно. Не е възможно да си дошла от миналия век. Как си се озовала тук? Между другото, щом ти си тук, къде е Миси?
Мелиса прехапа устни.
— Доколкото мога да си обясня, тя заема моето място в 1852 година.
— Какво? — изкрещя той.
— Джеф, моля те да седнеш. Позволи ми да ти обясня.
— Мелиса, това е абсурдно! Ти наистина страдаш от необратими изменения в мозъка си след падането!
— Джеф, уверявам те, че съм напълно здрава. Ще се опиташ ли просто да ми се довериш за момент? Или поне да изслушаш обясненията ми?
— Много добре — изпъшка Джеф и седна.
Тя стана и закрачи около пейката.
— Само преди няколко седмици аз живеех в 1852 година, в същата къща, в която живеят сега Монроу. Земите ни бяха по-обширни. Имахме плантация за памук.
Джеф беше изумен.
— Това е истина. Къщата, където Миси… ти живееш, е била част от плантация. Но ти не знаеше това.
Тя въздъхна.
— Аз трябваше да се омъжа за човек, когото не обичах, за човек, избран от родителите ми. В утрото на сватбата, на двадесет и девети февруари…
— Имаш предвид двадесет и девети февруари 1852 година? — прекъсна я той.
— Да.
— Но на двадесет и девети февруари трябваше да се омъжи Миси… за мен — възкликна той.
— Именно. Случило се е така, че и двете години — 1852 и 1992 — са високосни.
— Проклятие! — изстена Джеф.
— Предполагам, че Миси и аз сме били облечени в еднакви сватбени рокли.
Джеф изпука пръсти.
