най-скоро време с Джеф ще насрочим новата дата на нашата сватба. Заповядайте в салона. Там са родителите ми.
Мелиса придружи възрастната двойка до хола, където те любезно се поздравиха с Шарлот и Хауард. Входният звънец иззвъня и Мелиса се върна да посрещне новите гости.
Леля Агнес, облечена в морскосиня рокля, се вмъкна вътре.
— Здравей, скъпа — каза тя и целуна момичето по бузата. — Тази вечер приличаш на кукла.
— Благодаря, лельо Агнес — отговори Мелиса в прегръдките на жената — Ти също изглеждаш много добре.
— Джеф пристигна ли вече? — продължи лелята.
Мелиса поклати глава, като се обърна да закачи палтото й на закачалката.
— Не още. Трябва да се изкъпе и преоблече след работа. После ще вземе майка си. Но сигурно скоро ще се появи.
Агнес забеляза пръстена на ръката на момичето и щастливо се засмя.
— Позволи ми да погледна този камък, скъпа.
Усмихната, Мелиса протегна ръка Агнес се загледа в играта на светлината върху овалния скъпоценен камък и подсвирна.
— Ще чуем ли някакво съобщение тази вечер? — попита, като намигна. — За сватба например.
— Страхувам се, че не още, лельо.
Агнес се намръщи.
— Шарлот ми каза, че не искаш да се омъжиш за Джеф, докато не намериш всички тия изгубени години. Това е пълна глупост, мене ако питаш — бързо прегърна момичето. — Не разбираш ли, че всички те обичаме точно такава, каквато си. Ти се превърна в чудесно създание! — Агнес заклати пръст пред лицето и. — Да не объркаш работите, дете!
— Благодаря, лельо Агнес.
Като гледаше леля си да влиза в салона, Мелиса внезапно съжали своята далечна братовчедка. Само ако знаеха всички тези хора каква е истината… Натъжи я фактът, че, изглежда, бедната Миси не липсваше на никого. Дори много се страхуваха Миси да не стане отново такава, каквато е била преди.
Когато на вратата се позвъни отново, Мелиса се обърна, за да посрещне Джеф и неговата майка — Айрин Далтън. Тя беше хубава жена, висока и стройна. Подобно на сина си, имаше руса коса и сини очи. Мелиса беше щастлива от факта, че през изминалите седмици двете с Айрин бяха станали добри приятелки.
— Мелиса — извика Айрин, като прегърна сърдечно момичето. — Джеф ми каза за годежния пръстен. Позволи ми да го разгледам.
След като Айрин спря да ахка и охка над диаманта, Джеф се приближи, прегърна и целуна годеницата си.
— Тази вечер си поразителна, любима — прошепна той, като я гледаше с възхитени очи.
— Ти също изглеждаш много добре — отговори тя. Беше толкова хубав в своя тъмносин костюм. Тримата влязоха заедно в салона. След като всички поздравиха новодошлите. Хауард наля шампанско на всеки и вдигна тост.
— Да пием за надеждата скоро да чуем сватбени камбани — произнесе той.
Всичко го приветстваха, Джеф намигна на Мелиса. Тя се усмихна насила. От цялото си сърце желаеше да може да захвърли всичките си скрупули и да се омъжи за него.
Малко по-късно баща й отвори вратата и въведе един непознат, висок мъж на средна възраст с тъмна пооредяла коса.
— Мелиса, скъпа, спомняш си Джордж, нали? — попита Хауард.
Мелиса мигаше срещу мъжа безизразно. Той я гледаше въпросително.
— Това е Джордж Шмидт, управителят на нашата фабрика — продължи мило баща й.
— Миси? — мъжът, наречен Джордж, се обърна към нея объркан.
— Сега предпочитам да ме наричат Мелиса — каза тя, докато Джордж й целуваше ръка. — Радвам се да се запозная с вас, господин Шмидт.
Когато Джордж изумен погледна своя домакин, той обясни:
— Споменах ти по-рано, Джордж, че след падането дъщеря ни страда от някои пропуски в паметта.
— А, да — кимна той към нея — Надявам се, че се чувстваш по-добре Мис… Мелиса?
— Благодаря, добре съм — отговори тя.
След кратко време компанията се премести в трапезарията, където прислужниците сервираха чудесна храна. Имаше пилешко фрикасе с лимон, оризов пилаф, грах в пикантен сос, чудесни домашно приготвени печива.
Джеф и Мелиса седнаха един до друг, Джордж Шмидт — срещу тях. Тя се хранеше с деликатни движения, като поемаше храната на малки хапки и учтиво разговаряше с гостите. Смущаваше я, само че през време на вечерята Джордж я наблюдаваше настойчиво.
Разговорът беше обикновен. Въртеше се около членовете на църковното настоятелство и държавната политика, около тенденцията за спадане на търговията и увеличаването на престъпленията в града. Джордж говореше малко и продължаваше с поглед да изучава Мелиса. По-късно, когато всички приключиха с десерта, той се изкашля и попита:
— Мелиса, защо не излезем да изпушим по една цигара?
Последва напрегната тишина. След това Джеф покровителствено взе ръката на Мелиса и се обърна към Джордж.
— Мелиса вече не пуши.
— О, така ли? — попита той, като се смееше. — Лош навик, нали, Мелиса? Аз също бих искал да откажа цигарите.
— Да, предполагам, че би могъл — каза тя сковано.
Той й намигна.
— Но за малко ще ме придружиш навън, нали, Мелиса? Трябва да обсъдим някои проблеми във фабриката.
Джеф се накани отново да отговори вместо нея, но тя стана и каза спокойно:
— С удоволствие ще придружа господин Шмидт на терасата.
Двамата се извиниха и излязоха навън през задната врата. Джордж запали цигара, а Мелиса стоеше напрегната край него. Нощта беше студена и изпълнена със звуци. От време на време се чуваха щурци и сови, листата на дървета потрепваха от полъха на нощния вятър. Пред тях меко проблясваше водата на басейна. Повърхността му се къдреше от вятъра.
— Защо не идваш на работа? — попита накрая той.
— Баща ми не ти ли е обяснил как стоят нещата?
— Обясни ми. Но тази Миси Монроу, която познавах, щеше да дойде във фабриката независимо дали има пропуски в паметта или не.
Тя направи една-две крачки.
— Може би сега интересите ми са различни?
Той се изсмя.
— Между другото ние изтеглихме кредит от банката и най-сетне докарахме онези стругове от Япония. Чакахме ги девет месеца. Вече ги монтирахме и започнахме да ги програмираме — замълча за момент. — Това беше една от мечтите ти, нали?
Тя започна неуверено да обяснява.
— Както ти казах… получих тези пропуски…
— А аз пък съм, педераст? — провлече цинично той. Хвърли цигарата и я загаси с крак. — Мисля, че това не те интересува, защото ти не си Миси Монроу.
Тя го погледна зяпнала от почуда.
— Какво искаш да кажеш?
— О, външно ти наистина приличаш на нея — продължи той, — но в действителност си съвсем различна. По-млада си и с коренно различен характер.
— Хората… могат да се променят — заекна тя.
