— Но защо, скъпи? — възрази Анет. — Коя жена не би копняла да се омъжи за теб?
Фейбиан повдигна салфетка към устните си, за да прикрие една усмивка на възражение.
— От много години мечтаем да обединим нашето имение с това на Монтгомъри — продължи Пиер. — Това беше най-голямото желание и на покойните ти родители. От друга страна, нарушаването на брачния договор, направен още от тях, ще бъде смъртен грях и оскърбление за нашите две семейства.
— Да, трябва да сложиш край на това отчуждение — добави Анет и докосна ръката на Фейбиан. — Скъпи, не искаме да те насилваме. Но, както знаеш, дядо ти и аз сме в златните си години вече. Толкова искаме да те видим задомен и щастлив.
— А най-много от всичко би ти харесало да се погрижиш за няколко сладки внучета, които да подрусваш на коленете си? — попита Фейбиан, като намигна.
Анет и Пиер си размениха смутени погледи. След това Пиер се усмихна и каза:
— Но, разбира се, Фейбиан!
Фейбиан потъна в дълго мълчание. Накрая каза:
— Не се притеснявайте, бабо, дядо. Ще убедя младата дама да се осъзнае. Сега, ако вие двамата ме извините…
Той стана, целуна баба си по бузата, кимна на дядо си и излезе.
Разговорът с тях все още се въртеше в главата му, докато яздеше в свежата априлска сутрин към плантацията на семейство Монтгомъри. Той беше предан внук. Родителите на майка му бяха живели в тяхната къща, откакто Фейбиан се помнеше. Всъщност двамата бяха емигрирали в Америка от Франция със своите родители, дълго преди Фейбиан да се роди. След смъртта на дъщеря си и зет си преди две години, възрастните ла Брант постоянно убеждаваха Фейбиан, че е въпрос на чест да спази брачния договор, подписан преди двадесет години.
Любовта и предаността на Фейбиан към двете поколения негови предци и желанието му да не петни паметта на родителите си, бяха от голямо значение за него. Тези чувства го принуждаваха да държи на споразумението, въпреки че всяка частица от мъжката му гордост се бунтуваше срещу идеята за сватба с прекалено деликатната Мелиса Монтгомъри.
Сега Мелиса се беше превърнала в неговата малка избухливка Миси. Слабините му изтръпнаха при спомена за лудешката страст през изминалата нощ. Тя беше божествена! Той копнееше за всеки миг от тяхната интимност… Докато мъглата на страстта не се беше вдигнала и той не беше разбрал, че тя не идва девствена при него. Дори и сега мисълта, че е била с друг мъж, го правеше луд от ревност.
Защото я обичаше! Осъзнаването на този факт беше като удар в корема. Разбира се, обичаше малката кавгаджийка. Щеше да бъде проклет, ако допуснеше някой друг да я докосне отново.
Освен това тя можеше и да забременее, помисли той, като си спомни неотдавнашния си разговор с баба си и дядо си. Добре би било, ако в утробата й зрееше един малък Фонтено. Тази мисъл го накара да побеснее от пламенно чувство за собственост. Най-съкровеното му желание беше тя да бъде вечно негова.
Така можеше да я постави на колене и тя да се омъжи за него много бързо, като я предупреди ясно, че ще я напляска, ако само погледне друг мъж отново. Със сигурност щеше да бъде благодарна на благоволението му да я вземе за жена, въпреки че не е девствена. Щеше да я превърне в покорна своя съпруга.
Самодоволна усмивка изкриви устните му. Проблемите му щяха да се разрешат. Той се поздрави за мъдростта си и похвалното великодушие. Запали пура в своя чест.
Миси все още ридаеше в леглото, когато майка и влезе в стаята.
— Миси, скъпа, Фейбиан е тука и иска да те види.
Миси вдигна подпухналото си лице от възглавницата.
— Кажи му да върви по дяволите!
Лавиния се подсмихна и пристъпи да седне до дъщеря си. Пресегна се да оправи разрошената й коса.
— Хайде, мила, какъв е проблемът? За какво са всички тези сълзи?
Миси седна до майка си, а долната й устна трепереше.
— Фейбиан и аз се скарахме.
— Тогава не мислиш ли, че е време да се целунете и да оправите нещата?
— Не.
— Но, Миси — смъмри я Лавиния. — Би могла поне да слезеш долу и да поговориш с бедното момче.
Миси изгледа майка си кръвнишки.
— Много добре — отстъпи тя неохотно. — Ще говоря с това говедо. Но само за да си доставя удоволствието да кажа на този глупак какво да направи със себе си.
Лавиния я погледна с обич.
— Имаш ли нужда да оправиш тоалета си?
— Не, благодаря — отговори Миси с необичайна официалност.
— Добре тогава, мила, Фейбиан те чака в салона — като клатеше глава, Лавиния напусна стаята.
Миси стана и отиде до тоалетката. Намокри една кърпа и избърса лицето си. Начумери се на зачервените си очи и подпухналото лице, които видя в огледалото. Личеше, че е плакала цяла нощ. Колко мразеше Фейбиан, че щеше да я види в такъв вид и да си помисли, че толкова се измъчва от отношението му към нея!
Решително напусна стаята и слезе по стълбите. Влезе в салона и замръзна, като го видя да стои срещу нея.
Беше направо великолепен, облечен в кафяв кадифен костюм и светлобежови панталони. Избръснатото му лице откриваше идеалните му черти. Гъстата му коса блестеше на слънчевата светлина. Дълбоките му очи я гледаха със странна смесица от нежност и нерешителност.
Неочакван водопад от чувства се изля върху нея — гняв, страх, обич, омраза и зашеметяващо сексуално желание.
О, небеса! Какво ставаше с нея отново. Беше слязла по стълбите, решена да го постави на мястото му, а сега решимостта й се беше разклатила от наелектризиращото му присъствие.
— Добро утро, Миси — каза той кратко.
— Добро утро — отговори тя враждебно.
Той се приближи, като се взираше в нея със странно съчувствие.
— Изглеждаш изтощена, любима!
Тя искаше да му каже да върви по дяволите, но успя само да потрепери гневно.
— Ти си плакала, ангел мой — прошепна той.
По дяволите, защо й говореше така? Последното нещо, което беше очаквала от него, беше тази изпепеляваща нежност. С цялата си същност искаше да му изкрещи да не я нарича ангел. Искаше да му изкрещи да вземе гнусните си нежности и да си ги завре, където иска… Но не можеше. Внезапно, за неин ужас и безкрайно унижение, очите й се напълниха със сълзи, а в следващия миг беше в неговите ръце.
— Ти плачеш заради мен — прошепна той в косата й.
Тя кимна в бурни ридания.
Устните на Фейбиан похитиха нейните пламенно. Тя се притисна към него отчаяно. Искаше да го целува, докато страстта заличи спомена от болката. Когато езикът му самоуверено се стрелна навътре, сладостни чувства и желания я обхванаха така буйно, че главата й се замая. Гневът и наранената й гордост веднага бяха забравени, Фейбиан шепнеше нежни думи и трескаво целуваше страните й, брадичката, шията и отново треперещите й устни. Риданията се стопиха… Вик на неудържим копнеж…
Възбудата на Фейбиан беше равна на нейната. Вкусът на сълзите и сладостта на устните й предизвика лудешко желание у него. Искаше я толкова много, че щеше да я вземе още тук, на пода, но благодарение на небесата те залазиха благоприличие. Фейбиан реши, че няколко думи за успокоение щяха да подействат добре и прошепна, като хапеше ухото й:
— Не се тревожи, любима. Реших да ти простя.
Миси беше толкова отнесена от всепоглъщащата магия на прегръдката му, че не успя добре да чуе
