4
Мерлин кацна на Байндър Х, един от най-гъстонаселените светове на Вътрешната граница, остана колкото Мишката и Пенелопа да слязат и се отправи към галактическото ядро.
Три часа по-късно Мишката и Пенелопа бяха на път към Вечнозелената — свят-джунгла, открит едва преди две десетилетия. Останаха една нощ там, после се качиха на следващия кораб за Соломон, миньорска планета, където бяха намерени трите най-големи диаманта. Космодрумът бе в малкия, но оживен град Хагард и преди да се стъмни, Мишката нае стая в един обикновен хотел.
— Докога ще трябва да бягаме? — попита Пенелопа уморено, докато Мишката разопаковаше единствената им чанта с багаж.
— Докато съм сигурна, че никой не ни преследва.
— Гладна съм.
— Измий си ръцете и лицето и ще те заведа долу на вечеря.
Момичето влезе в банята, направи каквото му бе казано и излезе, протегнало ръце за проверка.
— Много добре — кимна Мишката.
— Хубаво — зарадва се Пенелопа. — Искам да ме харесваш.
— Аз те харесвам дори когато ръцете ти са мръсни. В края на краищата ти си едно много приятно момиче. Просто не бих се здрависала с теб, ако са ти мръсни ръцете.
— Наистина ли ти харесвам?
— Да, наистина.
— И ти ми харесваш. — Детето замълча за миг. — Ще ми бъдеш ли приятелка завинаги?
— Разбира се, защо да не бъда?
— Не знам. Много хора се преструват, че са ми приятели, но се оказва, че не са.
— Така ли? Кои?
— Много хора.
— Искаш ли да поговорим за това?
Пенелопа поклати глава.
— Гладна съм. Дженифър също.
— И аз. Вземи Дженифър и да отидем да вечеряме
Напуснаха стаята, слязоха с асансьора до фоайето и влязоха в ресторанта. Мишката огледа внимателно хората по масите, без да е сигурна какво точно търси. Надяваше се да разпознае евентуалния преследвач на Пенелопа по издайническа подутина от оръжие или подозрително държане. Но всеки по Вътрешната граница носеше оръжие, а за щастие никой не им обърна внимание.
Избраха си меню от компютъра, Мишката помогна на Пенелопа да прочете някои от предложените ястия, после се настаниха удобно да изчакат вечерята.
— Ако ще бъдем приятелки завинаги — започна Мишката, — трябва да знам повече за теб. През последните няколко дни бяхме толкова заети да бягаме, че не успяхме да се опознаем.
— И на мен ми се иска да знам повече за теб — съгласи се Пенелопа.
— Така ще е честно.
— Защо те наричат Мишката?
— Защото съм дребна — отвърна тя. — И защото минавам там, където повечето хора не могат.
— Като вентилационния отвор на пералнята ли?
Мишката кимна.
— Точно така.
— Защо беше там?
— Защото на това място Мерлин изнасяше представление.
— Харесват ми неговите фокуси — въздъхна Пенелопа. — Интересни са. Съпруг ли ти е?
Мишката се изсмя.
— Слава Богу, не. Той ми е само делови партньор.
— Обичаш ли го?
— Не.
— Харесваш ли го?
— Да.
— Повече от мен?
— Все още не знам много неща за теб, Пенелопа — отговори Мишката. — Но съм сигурна, че след като се опознаем, никого другиго няма да харесвам повече от теб.
— Надявам се — заяви момичето.
— Сега е мой ред да задавам въпроси.
— Добре.
— Кой е родният ти свят?
— Не знам.
— Не питам за този, на който си родена. Имам предвид света, където живееш.
— О, Соломон.
— Но това е светът, на който сме сега — изтъкна Мишката.
— Тогава това е моят дом сега.
— Нека опитам по друг начин. Къде си отраснала?
— Навсякъде.
Мишката се намръщи.
— Къде живееха родителите ти?
— С мен.
Един сервитьор донесе вечерята им и Мишката спря с въпросите си. Докато чакаха десерта, тя опита отново.
— Знаеш ли защо те отвлече извънземният?
— Какво е „отвлече“? — попита Пенелопа.
— Защо те открадна от семейството ти?
— Не стана точно така. Той ме открадна от Джими Неделята. — Тя спря замалко, като че ли да премисли какво е казала.
— Той ме спаси от Джими Неделята — промени отговора си Пенелопа, — но се държеше лошо с мен.
— Джими Неделята — повтори Мишката. — Той беше ловец на глави. Чух, че намерили тялото му на Гленарис V.
— Гленарис IV — поправи я Пенелопа. — Никой не живее на Гленарис V.
— И казваш, че извънземният те е откраднал от него и го убил?
— Той ме спаси от него — натърти Пенелопа. — Джими Неделята щеше да ме нарани. — Тя продължи замислено: — Не знам кой го е убил.
Мишката изглеждаше озадачена.
— Защо ще иска да те нарани?
Пенелопа сви рамене.
— Не знам.
— Може би просто си мислела, че ще те нарани. Вероятно е бил груб човек.
— Щеше да ме убие — повтори твърдо Пенелопа.
— Не разбирам.
— Онези двамата мъже на Чероки също искаха да ме убият.
— Не, не искаха — възрази Мишката. — Щяха да те вземат от нас и да те върнат на твоето семейство.
— Нямам никакво семейство.
— Трябва да имаш все някого — братовчед, чичо, нещо подобно.
Пенелопа сви рамене.
— Може би.