— Както и да е, нямаше да те убият. Някой е предложил тлъста сума да те върнат при него. Никой не може да я прибере, ако си мъртва.
— Ти няма да ме върнеш, нали? — запита уплашено Пенелопа.
— Разбира се, че не — излъга я Мишката. — Но трябва да открия кой те търси, за да им кажа, че си в безопасност и че предпочиташ да останеш с мен. — Тя замълча за момент. — Кой мислиш, че иска да те намери?
— Всеки — отговори Пенелопа. — Особено Човека Номер.
— Човека Номер? — повтори Мишката. — Кой е той?
— Не знам.
— Защо го нарече Човека Номер?
— Защото името му е число.
— Наистина ли?
Пенелопа кимна.
— Тридесет и две.
— Може би е някакъв код.
— Всички му викаха така.
— Кои всички?
— Всички в сградата.
— Каква сграда?
— Не знам.
— Къде беше тази сграда?
— Много далеч — каза Пенелопа. — На една голяма планета с много сгради.
— Ако изредя няколко имена, ще го познаеш ли?
— Да.
— Земята?
— Не.
— Сириус V?
— Не.
— Делурос VIII?
— Същата — потвърди Пенелопа.
— Била си на Делурос?
Пенелопа кимна.
— Много е голяма.
— Най-голямата — съгласи се Мишката. — Живяла ли си там?
Пенелопа поклати глава.
— Човека Номер ме закара там.
— Защо някой ще те води на централната планета на Демокрацията?
— Не знам.
— Колко време беше там?
— Много дълго.
— Седмица? Месец? Година?
Пенелопа вдигна рамене.
— Много дълго.
— Хареса ли ти там? — попита Мишката.
— Не. Всички носеха униформи и се държаха лошо. Никой не искаше да си играе с мен.
— Как се махна?
— Някой ме открадна.
— Джими Неделята?
Пенелопа поклати глава.
— Не. Преди него беше друг.
Мишката замълча за момент и се опита да проумее това, което научи, и да отсее истината.
— Сега е мой ред — обади се Пенелопа.
— Твой ред?
— Да ти задавам въпроси.
— Добре.
— Винаги ли са те наричали Мишката?
— Не, имах си истинско име.
— Какво беше то?
Мишката се усмихна горчиво.
— Беше толкова отдавна, че вече не си спомням.
— Колко отдавна?
— Много.
— На колко си години? — попита Пенелопа.
— Трийсет и седем стандартни години.
— Много по-голяма си от Мерлин — отбеляза момичето.
— Не толкова много — защити се Мишката. — Само шест или седем години.
— Какво правеше, преди да го срещнеш?
— Доста неща — отвърна Мишката.
— Била ли си омъжена някога?
— Не.
— А искала ли си?
Мишката сви рамене.
— Веднъж. Но разбрах, че съм сгрешила.
— Тогва ли стана Мишката?
— Не точно — усмихна се жената.
— Мерлин как прави фокусите си? Наистина ли са магически?
— Не, те са просто илюзия. Но никога не ми казва как стават.
— Нали ти е приятел?
— Да.
— Тогава трябва да ти каже.
— Но тъй като и аз съм му приятелка, никога не питам.
— Не разбирам.
— Като пораснеш малко, ще разбереш.
Внезапно Мишката усети погледа на някакъв грамаден мъж, който ги наблюдаваше през вратата към фоайето. Когато очите им се срещнаха, той извърна глава.
— Пенелопа — извика я тихо Мишката, — искам да се обърнеш много внимателно и да ми кажеш дали познаваш човека, който стои до колоната зад вратата. Не го прави бързо, а нехайно, като че ли си отегчена и искаш да се огледаш наоколо.
Момичето изпълни точно указанията, после се обърна отново към Мишката.
— Виждала ли си го преди?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Може и да греша, но ми се струва, че ни наблюдава. — Тя протегна ръка и хвана детето. — Няма защо да се страхуваш. Не може да предприеме нищо пред толкова много свидетели. Засега сме в безопасност.
— Знаех си, че няма да престанат — прошепна нещастно Пенелопа.
Мишката пусна детето и провери оръжията си под масата — ножа в ботуша, киселинния спрей в торбичката на кръста и малкия звуков пистолет, втъкнат в колана й. Когато се увери, че всичко е наред, тя
