— Понякога не мога да избягам в нито едно бъдеще от тези, които виждам.
— Откога можеш да го правиш?
— Да правя какво?
— Да виждаш бъдещето.
— Мисля, че винаги съм можела.
— Колко напред виждаш?
— Зависи.
— Минута? Час? Седмица?
— Не, не толкова — отговори Пенелопа. — Обикновено няколко секунди. Понякога минута. — Тя замълча за миг. — А и не винаги мога да го правя. Обикновено само когато се налага.
— Например когато някой се опитва да ти стори нещо лошо ли?
— Да.
— Как става? — попита Мишката. — Четеш мислите им ли?
— Не. Просто виждам какво ще се случи и ако не ми харесва, се опитвам да го променя.
— Това се казва дарба — промълви Мишката. — Сега знам защо толкова много искат да те върнат.
— Не искам да се връщам — изхленчи Пенелопа. — Искам да остана с теб.
— Никой няма да те праща обратно — отсече Мишката. Внезапно се сети за мъртвото тяло в краката им.
— Трябва да изчезваме оттук — тя тръгна надолу по стълбите.
— А дрехите ни? — попита Пенелопа.
— Мъжът все още ли е в нашата стая?
— Не знам.
— Тогава не си струва да рискуваме. Ще си купим нови дрехи на следващата планета. Хайде.
Слязоха във фоайето, излязоха през вратата и се качиха на едно такси.
Когато наближиха космодрума, Пенелопа дръпна Мишката за ръкава.
— Не трябва да идваме тук. Опасно е.
— Сигурна ли си?
Пенелопа кимна.
— Но трябва да се махнем от планетата. Можеш ли да видиш как ще ни нападнат?
— Не. Само знам, че е опасно.
— Тогава знаеш ли как да им се изплъзнем?
— Какво значи изплъзнем?
— Да стоим далеч от тях.
— Не знам.
— Добре, ще заложим на сигурно — реши Мишката. Наведе се напред и даде указания на шофьора да ги откара до агенцията за наемане на превозни средства. Когато стигнаха там, тя му плати, а после наеха кола.
Караха из улиците на Хагард, намериха денонощна бакалия, купиха дузина сандвичи и нещо за пиене и се отправиха извън града.
— Къде отиваме? — попита Пенелопа, стискайки силно Дженифър.
— Далеч от всеки, който иска да ти стори нещо.
— Добре — съгласи се Пенелопа. — Ти си единствената ми приятелка.
Тя се облегна на Мишката и веднага заспа.
Жената продължи да кара през нощта. Растителността ставаше все по-оскъдна и когато слънцето изгря, се намериха в началото на огромна пустиня. Тя свърна от пътя, спря колата и заразглежда различните карти на видеоекрана.
— Къде сме? — попита Пенелопа. Тя се беше събудила и разтъркваше очите си.
— Не съм сигурна — отвърна Мишката и продължи да преглежда картите. — А, ето къде сме.
— Къде?
— В Дяволската наковалня.
— Какво е това?
— Така се казва пустинята. — Посочи към една малка точка в средата на екрана. — А това е градчето Офир. — Натисна няколко клавиша върху компютъра на колата и картата се смени със списък. — Един бар, един магазин, един хотел.
— Защо някой ще строи град в центъра на пустинята? — заинтересува се Пенелопа.
— Добър въпрос — отбеляза Мишката. — Нека да открием отговора. — Тя подаде друга команда на компютъра. — Хм, може да имаме късмет.
— Защо?
— Защото на около осем километра от Офир има диамантена жила.
— Какво е диамантена жила?
— Мина — отговори Мишката. — Все още вадят диаманти от нея, в противен случай Офир щеше да е град на призраци.
— Защо да имаме късмет? — настоя Пенелопа.
— Защото където има толкова пари, обикновено се намират и един или два кораба. Нито един собственик на мина няма да шофира близо петстотин километра през Дяволската наковалня, за да провери бизнеса си.
— Ще си вземе самолет, а не космически кораб.
— Може би — съгласи се Мишката. — Но ако не е от тази планета, ще има и кораб. А между нас казано, не знам защо някой би избрал да живее на тази грозна малка топка кал, ако може да си позволи нещо друго.
— А щом някой притежава диамантена мина, той може да си позволи да живее другаде — заключи Пенелопа, страшно доволна, че е успяла да проследи мисълта й до логическия край.
— Точно така. — Мишката въздъхна. — А сега да не губим повече време. Да тръгваме.
Върнаха се на пътя и се отправиха към вътрешността на Дяволската наковалня.
След около шейсет и пет километра пътят изчезна и Мишката веднага намали скоростта.
— Можеш да караш бързо тук — обади се Пенелопа. — Почвата е твърда.
— Знам — отговори Мишката. — Но ако не намаля скоростта, ще вдигнем много прах и всеки ще ни види отдалеч. Особено ако ни преследват. — Тя се обърна към момичето. — Има ли някой след нас?
— Не знам — вдигна рамене детето.
— Е, след като не знаем със сигурност, ще заложим на безопасността.
— Много е горещо.
— Това са възможностите на климатика — отвърна Мишката. — Температурата на земята отдолу трябва да е около шейсет градуса по Целзий. Опитай се да не мислиш за това.
Пенелопа помълча малко, после отново се обърна към нея.
— Колкото повече се опитвам да не мисля, толкова повече го правя — оплака се тя.
— Опитай се да поспиш.
— Но аз току-що се събудих.
— Тогава нека да си поговорим, може би това ще отклони вниманието ти от горещината.
— Добре — съгласи се Пенелопа.
— Разкажи ми за този човек, за Тридесет и две.
Пенелопа поклати глава.
— Не искам да говоря за хората, които се държаха лошо с мен — отказа непреклонно момичето.
— Хубаво. А кой се е държал добре с теб?
— Ти и Мерлин.
— Трябва да е имало още някой в целия ти живот.
Малкото момиче се замисли за момент.
— Може би майка ми.
— Само може би?
— Тя им позволи да ме вземат.
