— Имам предвид, че понякога можех да видя страната на монетата или зарчетата в главата си.
— Но само понякога.
— Само понякога.
— Грешила ли си? — попита Мишката. — Когато си виждала монетата в главата си?
Пенелопа поклати глава.
— Ето какво иска богатият човек от теб. Не е нужно винаги да знаеш правилния отговор, за да му го казваш, когато залага или инвестира. Достатъчно е да си права в онези случаи, когато наистина виждаш бъдещето.
— Иска ми се да не мога да го правя — намръщи се Пенелопа. — Сигурно тогава всички ще ме оставят на мира.
— Но ти ми спаси живота по този начин — отбеляза Мишката.
— Нямаше да се опитват да те убият, ако не можех да виждам бъдещето — възрази Пенелопа. — Иска ми се да живея като нормално момиче.
— Но тогава никога нямаше да се запознаем — опита се да я утеши Мишката с усмивка.
Детето въздъхна дълбоко.
— Забравих за това — призна то. — Но ми се иска да ни оставят на мира.
Мишката вдигна рамене.
— Просто трябва да намерим място, където ще ни оставят на мира.
— Може би ще сме в безопасност в Офир — преположи Пенелопа.
— Никой не е в безопасност в един миньорски град — отговори Мишката. — Всеки мисли, че другият е хвърлил око на неговата стока, и никой никому не се доверява. Ще се радвам да оживеем достатъчно дълго, за да наемем или откраднем някой космически кораб. — Тя млъкна за миг. — Господи, тук стана много горещо. — Удари силно климатика с ръка. — Чудя се дали това нещо въобще работи.
Пенелопа протегна малката си бяла ръка към един от вентилаторите.
— Работи. — Тя помълча и добави: — Почти.
— Трябва да вадят дяволски големи диаманти от тази земя, за да си струва да търпят такава жега. — Мишката замълча за момент. — Добре, и двете си казахме по една тайна. Сега няма да е зле да си изобретим една.
— Да си измислим тайна? — попита недоумяващо Пенелопа.
Мишката кимна.
— Имаме нужда от таен сигнал, за да знам, ако някой иска да ни стори зло.
— Като таен код! — възкликна развълнувано момичето. — Като в историите, които гледах по видеото.
— Точно така.
— Ако правя така? — предложи Пенелопа и изкриви лицето си в толкова гротескна физиономия, че Мишката се разсмя с глас.
— Няма да остане тайна задълго.
— Мога да се престоря, че кихам.
— Не — възрази Мишката. — Трябва ни нещо, което не привлича вниманието към теб. Опитай се да почешеш брадичката си.
Момичето започна да се чеше силно с цяла ръка.
Мишката поклати глава.
— Използвай само един пръст и го направи небрежно.
Детето се постара да изпълни инструкциите точно.
— Така. Ако някой иска да ни навреди, направи този жест.
— Но ако съм в друга стая и не можеш да ме видиш? — попита Пенелопа. — Може би трябва да си подсвирквам някаква песничка?
— Не, това ще привлече вниманието.
— Ако някой иска да ни убие, не трябва ли да се стремим да привличаме вниманието?
Мишката се намръщи.
— Не съм толкова яка, че да победя при сбиване. Искам само леко предупреждение, така че да се измъкнем незабелязано, преди да ни нападнат. Освен това някой е предложил купчина пари за теб. Да привлечеш вниманието в град като Офир, където всеки четирима от петима мъже ще се досетят коя си, значи да си изпросиш отвличане, а не помощ или спасение.
Пенелопа млъкна и продължи да се упражнява в небрежно почесване на брадичката си. Мишката увеличи скоростта и се опита да не мисли за постоянно нарастващата горещина в колата.
Два часа по-късно пристигнаха в градчето Офир.
6
Мишката влезе в бара с Пенелопа плътно след нея и въздъхна с облекчение при вълната от студен въздух, която я посрещна. Вътре имаше дванадесет огромни изхабени маси от местно дърво, всичките празни в средата на деня, и Мишката се отпусна на най-близкия стол. Стените бяха покрити с холограми на военни и спортни герои и пълнички голи жени, от които нито една не я впечатли.
Барманът, нисък широкоплещест мъж, видимо накуцващ, с редички мустаци, от които горната му устна изглеждаше по-скоро мръсна, отколкото мъжествена, им кимна за поздрав.
— Не мога да си представя как някой издържа да живее тук — обади се Мишката. — Виждала съм по- хладни пещи.
Барманът се ухили.
— Едва след няколко часа ще достигнем същинската горещина. Ще свикнете.
— Защо някой ще иска да го прави? — отговори Мишката. Тя се вгледа в стоката му зад бара. — Какво имаш за пиене?
— Само кажи.
— Ще искаме и стая.
— Имате я, гратис.
— Даваш стаите си безплатно? — учудено попита Мишката.
— Ако накарам някой да ми плати, ще ми е за пръв път.
— От какво живееш тогава?
— О, справям се. Между другото, казвам се Райън, Райън Перилото.
— Перилото? — повтори Мишката. — Необичайно име.
Райън се изкиска.
— Е, не ми е истинското име. Дадоха ми го първата година, след като дойдох тук.
— Защо?
Той се наведе напред и опря големите си ръце върху лакирания плот.
— Някакъв пияница причиняваше неприятности и аз учтиво го помолих да напусне. Но той не ме послуша — Райън се усмихна при спомена. — Откъртих едно от перилата на стълбището и го цапардосах по главата. Оттогава съм Райън Перилото.
— Откога си тук? — попита Мишката.
Райън замълча, колкото да пресметне наум.
— Осемнайсет години. Купих това място преди седем.
— Бара?
— Целия проклет град — всичките три важни сгради.
— Добре, Перило, това е интересна история, но ние сме жадни.
— Какво ще искате?
— Една голяма студена бира за мен — каза Мишката.
— Първата е за сметка на заведението.
— Шегуваш се!
Той поклати глава.
— За едно нещо никога не се шегувам и това са парите.
