— Сигурно не е имала друг избор.
— Ти имаше избор — изтъкна Пенелопа. — Не трябваше да ме спасяваш, но го направи.
— Все още не си спасена. Първо трябва да се махнем от тази планета и да намерим Мерлин.
— И после какво?
Мишката сви рамене.
— Не знам.
— Няма да ме върнеш, нали?
— Не, вече ти казах, че няма да те върна.
— Много хора ми казват различни неща. — Пенелопа замълча за миг. — Повечето ме излъгаха.
— Прекалено си млада, за да си цинична.
— Какво значи това?
Мишката въздъхна.
— Значи, че твърде много хора са те лъгали.
— Пак говорим за мен — оплака се момичето. — Мислех, че ще приказваме за теб.
— Имам по-добра идея — предложи Мишката. — Нека да говорим за нас.
— За нас?
— За теб и мен.
— Какво за нас? — полюбопитства Пенелопа.
— Ами сега сме един екип.
— Така ли? — Лицето на детето светна от радост.
Мишката кимна.
— Заедно сме, нали?
— Да.
— И същите хора, които искат да заловят теб, преследват и мен, така ли е?
— Така е.
— И ако избягаме, ще работиш с Мерлин и мен, нали?
— Предполагам.
— Това ни прави един екип.
Пенелопа се замисли над казаното и се усмихна.
— Харесва ми да съм в един екип с теб.
— И на мен. А първото правило на един екип е, че винаги споделяш тайните си с останалите.
— Аз нямам никакви тайни.
— Всеки има тайни.
— Не и аз.
— Дори и ти — настоя Мишката. — Например все още не си ми казала откъде имаш Дженифър.
Пенелопа погледна смачканата кукла, подпряна до нея.
— Моята майка ми я даде.
— Къде?
— Мисля, че беше във всекидневната.
— Имам предвид на кой свят?
Момичето вдигна рамене.
— Не помня.
— Как умря тя?
— Дженифър не е мъртва. Тя е тук, с нас.
— Имах предвид майка ти.
— Не знам дали е мъртва.
— Но ти смяташ, че е така.
Пенелопа кимна.
— Защо?
— Иначе би ме потърсила и спасила.
— Ами ако не знае къде си?
— Ти ме намери.
— Но аз не те търсех. Беше просто щастливо съвпадение. Ако това е единствената причина, тогава майката ти може да е жива. А баща ти?
— Те го отведоха.
— Те? — повтори Мишката. — Кои?
— Мъжете, които дойдоха с Тридесет и две. Той не даваше да ме отведат, затова взеха и двама ни.
— И оттогава не си го виждала?
— Не.
— Ако майка ти наистина е жива, сигурно те търси.
— Не мисля така.
— Защо?
— Тя се страхуваше от мен.
— От теб?
— Да.
— Защо?
— Защото съм различна.
— Искаш да кажеш, защото виждаш бъдещето?
Пенелопа кимна.
— Мислех, че всеки може да го прави, и говорех свободно за това. Мама ми не ми вярваше, а аз й доказах, че казвам истината. И тя започна да се страхува.
— А баща ти? И той ли се страхуваше от теб?
— Не.
— Какво работеше той?
— Не знам.
— Беше ли богат?
— Не знам. — Пенелопа се намръщи. — Пак говорим за мен.
— Говорим за тайни. Сега и аз ще ти кажа една.
— Каква? — попита нетърпеливо Пенелопа.
— Някой много богат човек се опитва да те намери.
— Ти ми го каза вече… но не ми каза защо.
— Защото можеш да виждаш бъдещето.
— Какво му е хубавото на това? Всеки ме преследва и независимо колко усърдно се опитвам да избягам, рано или късно ме настигат.
— Хващала ли си се на бас някога?
— Не. Родителите ми не одобряваха басовете.
— Но знаеш как се прави, нали? — продължи Мишката. — Аз казвам, че нещо ще стане по един начин, а ти казваш, че ще стане по друг, и който се окаже прав, печели баса.
— Знам.
— Ако човек може да вижда бъдещето, ще знае на какво да заложи.
— Не става по този начин.
— О?
— Когато хората на Тридесет и две ме караха да правя всичките тези неща, трябваше да позная от коя страна ще падне монетата или какви ще са цифрите върху хвърлените зарчета.
— А ти не можеше?
— Понякога можех.
— Дори ако правиш предположения като всеки обикновен човек, ще излезеш права поне половината пъти.
