програмира компютъра да впише сметката в разходите за стаята им и се изправи.
— Сега ще проверим дали греша — съобщи тя. — Стой близо до мен и винаги гледай да съм между тебе и онзи мъж, разбра ли ме?
— Да.
— И не се страхувай. Никой няма да те нарани.
— Няма да се страхувам — обеща Пенелопа.
Мишката я хвана отново за ръката и тръгнаха заедно от ресторанта към асансьора. Големият мъж вървеше на около десетина метра след тях.
— Проклятие! — измърмори под нос Мишката.
Тя издърпа Пенелопа върху невидимата въздушна възглавница и я насочи към осмия етаж. Огромният мъж взе левия асансьор десет секунди по-късно.
Слязоха на осмия етаж и забързаха към стаята си. От мъжа ги деляха не повече от десетина метра.
Когато Мишката стигна до вратата и започна да набира комбинацията, една малка ръка я хвана за китката.
— Недей — прошепна Пенелопа.
Мишката се обърна към нея.
— Има някой вътре.
— Как разбра?
— Просто знам — убедено каза момичето.
Мишката й повярва, грабна ръката й отново и побягнаха далеч от огромния мъж.
— Дано да има стълбище! — промълви тя.
Свърнаха зад ъгъла и видяха надпис „изход“ над една от вратите.
— По-бързо! — Пенелопа побягна, а след нея и Мишката.
Тръгнаха по стълбата, вратата се затвори с трясък зад гърба им точно когато мъжът завиваше зад ъгъла. Мишката извади ножа си и клекна в сянката да го причака.
— Така няма да стане — прошепна Пенелопа.
— Ще трябва да стане — настоя Мишката.
— Няма — повтори момичето. — Последвай ме.
Тя се стрелна надолу по стълбите и жената я последва. Когато детето достигна петия етаж, зад тях се чуваха стъпките на мъжа.
На петия етаж Пенелопа спря и погледна бързо зад вратата, протегна се в тъмнината и извади една метла.
— Ти върви първа.
— Няма да стане — прошепна Мишката и стисна ножа по-здраво.
— Не можеш да му направиш нищо — изсъска Пенелопа. Тя вдигна метлата. — Това ще го спре.
Мишката впери поглед в нея, докато малкото момиче постави метлата напреко на стълбите и се скри на горната площадка.
— Побързай — настоя Пенелопа, когато огромният мъж се зададе.
Мишката се втурна към долната пощадка, готова за битка.
Мъжът носеше звуков пистолет в едната си ръка и бе толкова съсредоточен да ги търси, че не забеляза метлата, преди да се спъне в нея. Блъсна се в стената, изръмжа от изненада, после падна тежко по стълбите, виейки от болка. Когато се изтърколи на площадката, Мишката се наведе и майсторски преряза гърлото му.
Изведнъж Пенелопа започна да плаче и обви ръце около Мишката.
— Ще спрат ли някога? — изхленчи тя.
Дишайки с труд, Мишката погали малката русокоса глава, после отстъпи и хвана лицето на момичето между дланите си.
— Никога повече не пренебрегвай заповедите ми. Казах ти да заставаш винаги така, че аз да съм между тебе и този човек.
— Сега и ти си ми ядосана — изплака Пенелопа. — А мислех, че сме приятелки.
— Приятелки сме — отговори Мишката. — Затова се ядосвам. Можеше да те убият, защото не ми се подчини.
— Но твоят нож нямаше да го нарани! — възрази малкото момиче.
— Да го нарани ли? Той го уби!
— Но ти нямаше да улучиш врата му. Щеше да го удариш по гърдите или в корема.
— Това също щеше да е смъртоносно.
Пенелопа поклати глава.
— Нямаше да го нарани — продължи да настоява упорито тя.
— Защо ми повтаряш това? — поиска да узнае Мишката.
— Виж — Пенелопа посочи мъртвия мъж.
Мишката коленичи и го огледа, после се обърна изненадана към момичето.
— Той има броня! — възкликна тя.
— Това се опитвах да ти кажа.
— Но е скрита под туниката му, — продължи Мишката. — Как разбра, че носи такова нещо?
— Не знаех.
— Но току-що ми каза, че си знаела.
Пенелопа отново поклати глава.
— Знаех, че ножът ти няма да го нарани.
Мишката се намръщи.
— Но не знаеше защо?
— Не.
— А как разбра, че има метла зад вратата?
Пенелопа вдигна рамене.
— Мислех, че сме приятелки — обиди Мишката. — Приятелите нямат тайни един от друг.
— Видях я — промълви Пенелопа.
— Нали никога не си била на това стълбище.
— Да.
— Тогава как можа да я видиш? — настоя Мишката.
— Видях я — Пенелопа посочи главата си — тук, вътре.
5
— Нека да изясним нещо — настоя Мишката. — Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?
— Има много видове бъдеще — отговори Пенелопа. — Не мога да виждам всичките.
— А какво точно виждаш?
— Понякога… виждам какво ще се случи след малко.
— Но ти сгреши — рече Мишката. — Видя ме да удрям защитната жилетка, а аз не го направих.
— Опитвам се да помогна на най-доброто бъдеще да се случи. — Пенелопа се намръщи. — Но не винаги се получава. Хората продължават да ме преследват и искат да ме убият.
— Значи видя какво ще се случи, ако го ударя, и какво ще стане, ако не го сторя?
— Не е като да четеш книга — обясни момичето. — Видях, че ако го удариш, той ще ни убие. Затова побягнах и когато стигнахме до петия етаж, видях, че ако взема метлата и я поставя по определен начин, той ще се препъне в нея.
— А нашата стая? — продължи Мишката. — Видя ли някой вътре?
Пенелопа кимна.
— Имаше един мъж вътре. Ако бяхме влезли, щеше да ни застреля.
— Как тогава се остави Джими Неделята, оня извънземен или човекът, когото наричаш Тридесет и две, да те хванат?
Пенелопа сви рамене.
