— Не се разстройвай — обади се Ледения. — Това беше екзекуция, а не убийство.
— Не ми пука, че ги убих — отговори Вечното хлапе. — Но се надявах Златния дук да бъде по-голямо предизвикателство. — Той вдигна рамене. — Не разбирам как, по дяволите, е изградил репутацията си. — Погледът му попадна върху Зората на Септември, която гледаше, без да помръдне или да издаде звук. — А тази?
— Убий я.
Вечното хлапе изгледа голата извънземна, беззащитна в своята вана с животворна течност.
— Виж, това изглежда като убийство.
— В колана си имам метателен пистолет — отговори Ледения. — Или ти ще я убиеш бързо, или аз ще пробия на няколко места ваната й и ще я гледаш как умира бавно, докато течността изтича.
— Ти си един безсърдечен мръсник! — Вечното хлапе внезапно се усмихна. — Възхищавам се на професионализма ти.
— Аз съм ти работодател — прекъсна го Ледения. — Убий я.
Той тръгна да разглежда кораба с надеждата да намери някаква следа къде пиратът е отвел Пенелопа и Мишката. Когато се върна, Зората на Септември бе мъртва.
— Сега какво?
— Аз тръгвам след Главореза Янки — отвърна Ледения. — Закарай тези тримата на Последен шанс.
— Какъв смисъл има? Нали са мъртви.
— Искам всички на Последен шанс да го научат.
— Прати им холограма.
— Всеки артист с малко грим може да стъкми една холограма. Искам да ги закараш на Последен шанс и да ги окачиш там, където всички ще ги видят.
Вечното хлапе се замисли.
— Не смятам, че ще го направя.
— Работиш за мен, забрави ли?
Убиецът поклати глава.
— У мен има двеста хиляди кредита на Мишката. На нея не й трябват, докато е затворничка, следователно тя и малкото момиче са ме наели за още две седмици.
— Детето не се нуждае от твоята помощ. Това трябва да ти е станало пределно ясно досега.
— Така мислиш ти.
— Такива са фактите.
— Но има и още една причина.
— О?
Лицето на Вечното хлапе се оживи от вълнение.
— Искам да се изправя срещу четирийсет мъже наведнъж.
Ледения замълча, после вдигна рамене.
— Ако наистина искаш да загинеш в славна битка, можеш да останеш с мен. Само да уредя някой да откара тези тримата на Последен шанс и тръгваме.
— Почакай малко.
— Какво има?
— Знам защо аз отивам. Но ти?
— Какво значение има?
— Никакво, докато не стигнем там.
— И?
— Ще спася малкото момиче, няма да я убивам. — Младият мъж направи малка пауза. — Ако искаш да я убиеш, ще трябва първо да се справиш с мен.
— Ще застреляш работодателя си? — попита Ледения.
Вечното хлапе не можеше да познае дали той е разгневен, любопитен или просто развеселен.
— Не, няма.
— Е, тогава всичко е решено.
— Не съвсем. Напускам. Не работя повече за теб.
Ледения се усмихна.
— Възхищавам се на професионализма ти. — Той замълча за миг. — Разбира се, може да се интересувам единствено от спасението на Мишката. Не съм казвал нищо друго.
— Съмнявам се.
— Защо?
— Защото сега те познавам по-добре.
— Не съм казал, че възнамерявам да убивам когото и да било — подчерта Ледения.
— Няма значение какво казваш — отговори твърдо Вечното хлапе. — Просто запомни: ако се опиташ да убиеш малкото момиче, преди парите на Мишката да свършат, първо ще трябва да се справиш с мен.
— Направи това, което смяташ за правилно — изрече Ледения невъзмутимо.
— Така и смятам да направя — потвърди убиецът. Внезапно момчешка усмивка озари лицето му. — Може да стане доста интересно.
— Може би.
Гледаха се изпитателно един дълъг и неудобен момент. После Ледения се обърна към люка.
— Хайде — обади се накрая той. — Нека да наемем някой да закара тези тела на Последен шанс.
Излезе през люка, миг по-късно Вечното хлапе го последва.
Ледения уреди превоза на телата. Двайсет минути по-късно двамата, сключили временно примирие, се отправиха за далечния звезден куп Кинелус по следите на Главореза Янки и неговия човешки товар.
Трета част
КНИГА НА ГЛАВОРЕЗА ЯНКИ
18
— Всъщност аз не харесвам думата „пират“ и нейните значения — каза Главореза Янки, като се облегна назад в стола си и отпи от алтаирското бренди. — Смятам се за обикновен трудолюбив бизнесмен.
Мишката и Пенелопа седяха в луксозен салон на пиратския кораб, обзаведен с маси, столове, кушетки и картини в рамки, чийто излъскан хром блестеше. Килимите — за пръв път Мишката виждаше килими на борда на кораб — бяха в строг стил и убити цветове. Преградите бяха покрити с картини и холограми, както натуралистични, така и абстрактни, от хиляди светове. Навсякъде в салона се виждаха предмети на изкуството, всеки откраднат от различна планета.
— Обикновените бизнесмени не притежават такива кораби — отбеляза Мишката. — Само тази стая е по-голяма от повечето кораби, в които съм се качвала.
— Имах страхотен късмет — отговори Янки. — Разбира се, аз бях доста агресивен в преследването си на финансова сигурност.
Той се обърна с кратка заповед към компютъра и внезапно салонът се изпълни с Деветата симфония на Бетовен.
— Е, ще ти призная едно нещо — обади се Мишката. — Не приличаш на нито един от пиратите, които познавам.
Той се усмихна.
— Ще го приема за комплимент. — После извади огромна пура от единия си джоб, за момент я задържа обичливо в ръката си и накрая я запали. — Чудесно! Всеки, който се съмнява в смисъла на поробването на чуждите раси, трябва само да изпуши една антареанска пура. И веднага ще стане привърженик на мъглявите принципи, върху които се крепи нашата любима Демокрация.
— Демокрация, която ти ограбваш и плячкосваш.
— Е, имам си разногласия с тях — призна с лекота той, — но се радвам, че мненията ни съвпадат по въпроса за добрия тютюн. — Той замълча за миг. — Ще повярваш ли, че преди работех за тях?
— За тях? — повтори Мишката. — Имаш предвид Антареанските тютюневи ферми?
