— Вероятно всяка от тях представя различна нация или религия.
— А и дрехите им са толкова красиви — продължи детето. После погледът му попадна върху нещо, което се подаваше изпод един малък топ коприна.
— Имаш избор. Можеш да вземеш някоя от тях или, ако искаш, и четирите.
— Искам тази — отговори Пенелопа и измъкна изпод коприната малка парцалена кукла, обвита единствено с парче червен плат.
— Дори не я видях.
— Но аз я видях.
— Не е толкова красива като останалите.
— Знам.
— А защо не ги вземеш всичките?
— Искам само тази — отговори твърдо Пенелопа. — Другите са за големи, а тази е за малки момичета.
— И ти напомня за Дженифър? — попита с усмивка Мишката.
Пенелопа кимна.
— Добре, твоя е. Чудя се къде трябва да платим?
— Не трябва. Сещаш ли се какво каза Янки? Можем да си вземем каквото и да е, безплатно.
— Знам, но ми се иска да намерим управителя или касиера на този склад и да му го обясня, преди да ни застрелят за грабеж.
— Няма да ни направят нищо.
Мишката сви рамене.
— Добре, досега не си сгрешила. — Тя замълча. — Как ще я наречем? Дженифър?
Пенелопа поклати глава.
— Дженифър я няма повече. За тази ми трябва ново име. — Тя се намръщи, гледайки куклата, после вдигна глава към Мишката. — Как е твоето име?
— Мишка.
— Имам предвид истинското ти име.
— О, не е нещо особено. Отървах се от него в момента, в който попаднах на Вътрешната граница.
— И все пак искам да го зная.
Мишката вдигна рамене.
— Мариан — отвърна с нежелание.
— Мариан — повтори замислено Пенелопа. — Мариан.
Тя кимна одобрително.
— Точно така ще я нарека.
— Сигурна ли си?
— Да. По този начин, дори и да не си с мен, Мариан ще ми напомня за теб.
— Какви са тия приказки, че няма да съм с теб? Нали сме екип?
— Но ти ми каза, че понякога се налага да изоставиш човека, когото обичаш, както аз изоставих Дженифър — малкото момиче замълча за миг. — Ти изостави Мерлин. Някой ден може би ще изоставиш и мен.
— Никога — отговори Мишката убедено. Тя обви ръце около Пенелопа. — Аз не обичах Мерлин. А освен това ние съвсем скоро ще се срещнем с него.
— Не мисля така. Няма го в нито един вариант на бъдещето, което виждам.
— Но ти виждаш само малко напред — отбеляза Мишката.
— Понякога мога да виждам и по-надалеч.
— О!
— Не винаги, само понякога.
— По-често, отколкото успяваше преди?
— Да — Пенелопа замълча. — Чудя се защо.
— Предполагам, че това е признак за порастването ти. Вече можеш да бягаш по-бързо, да ядеш повече и да казваш по-дълги думи. Защо тогава да не можеш да виждаш и по-далеч в бъдещето?
Пенелопа вдигна рамене.
— Не знам.
— Това беше риторичен въпрос — рече Мишката с усмивка.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Това е въпрос, на който не е необходимо да се отговаря. — Тя огледа отново другите кукли. — Сигурна ли си, че не искаш нищо друго?
— Всичко, което искам, е Мариан — отговори Пенелопа и притисна куклата до себе сси.
Мишката трепна.
— Боже, мразя го това име!
— Името е хубаво и след като ти не го искаш, то трябва да отиде при една хубава кукла.
— Ти си шефът — предаде се Мишката.
— Наистина ли? — попита Пенелопа.
— Ами ти решаваш коя кукла ще вземеш и как ще я наречеш. — Мишката помълча. — А ако Карлос беше тук, вероятно щеше да се опита да ме убеди, че можеш да ръководиш цялата галактика, ако поискаш.
— Това е глупаво.
— Съгласна съм. — Мишката огледа още веднъж малкия склад. — Добре, нека се връщаме в нашата каюта.
— Ти тръгвай, аз ще покажа кораба на Мариан.
— Ще дойда с теб — предложи сама Мишката.
— Не е необходимо. Няма да се изгубя, а Янки е казал на всички, че сме негови гости.
— Нямам нищо против да дойда с теб. Наистина.
— Няма нужда — отвърна твърдо Пенелопа.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита загрижено Мишката.
— Ще се оправя.
Мишката я изгледа втренчено, после вдигна рамене.
— Е, предполагам, че всеки има право на малко време само за себе си — каза тя накрая. — Ще се върна в стаята и може би ще дремна малко.
Мишката прегърна Пенелопа и се отправи към каютата, докато момичето, държейки куклата като че ли е от кристал и може да се счупи всеки момент, тръгна в обратна посока. Мина покрай лечебницата, качи се с асансьор до палубата и сви наляво. Там кипеше оживена дейност, тъй като бе операционното ниво и екипажът си вършеше работата, без да обръща внимание на детето.
Пенелопа също мина устремно по коридора, който водеше към залата за наблюдение, доста голяма стая с около петнадесет видеоекрана, а върху от тях — образ на различна област от Космоса, предадена от външна холокамера. Така можеше да се наблюдава цялото пространство около кораба на разстояние малко повече от парсек във всяка посока.
В средата на стаята стоеше сам стройният мъж, към когото се бе обърнала на Звездната лодка.
— Добър ден — поздрави той, като я забеляза.
— Добър ден — отговори официално тя.
— Това изглежда като нова кукла.
— Казва се Мариан — момичето вдигна куклата към него, за да я види.
— Знаеш ли, така и не те попитах как е твоето име.
— Пенелопа.
— Добре дошла на борда, Пенелопа. Аз се казвам Потьомкин, Миша Потьомкин.
— Звучи като истинско име — рече изненадано момичето.
— Истинско е.
— Мислех, че никой тук не използва истинското си име, освен мен и Мариана, разбира се.
— Именно затова — отговори Потьомкин с усмивка. — Мисля, че така се отличавам от другите.
