— Вярно е — съгласи се Пенелопа.
— Е, добре, какво правиш тук съвсем сама?
— Не съм сама. Мариан е с мен.
— Извини ме. Какво правите ти и Мариан тук?
— Аз си говоря с теб, а Мариан разглежда видеоекраните.
Потьомкин се изсмя.
— Нямах това предвид.
Пенелопа продължи да го гледа учтиво в очакване да й обясни думите си.
— Това, което те питам, е защо въобще сте в залата за наблюдение?
— Видях те тук, а всички други са ужасно заети, така че реших да поговоря с теб.
— За какво искаш да си поговорим?
— Ами не знам — Пенелопа се огледа наоколо. Очите й спряха върху екраните и тя ги посочи с пръст. — Как работи това? Имам предвид, че не е прозорец, защото сме в средата на кораба.
— Същото е като холографския екран у вас — обясни Потьомкин. — Имаме камери отвън на кораба и те предават каквото виждат на различните екрани.
— Но не можеш да сменяш каналите.
— Именно затова имаме толкова много екрани — усмихна се той.
— Как оправяте някоя камера, когато се повреди?
— Не я поправяме. Просто я изхвърляме и слагаме нова.
— Ти ли я слагаш?
Потьомкин изглеждаше изненадан.
— Това не е моя работа.
— А каква точно е твоята работа? — попита Пенелопа. — Всички други изглежда, че работят доста усилено, а ти стоиш тук и наблюдаваш екраните. Ти ли предупреждаваш капитана, когато наближаваме метеорен облак?
— Не, корабът го прави автоматично.
— Тогава какво правиш ти?
— Нищо в момента.
— Тогава си просто пътник?
— Не. Аз съм военачалникът.
— Военачалникът?
Той се усмихна.
— При Демокрацията, предполагам, това се нарича военен съветник. Не правя нищо, докато не нападнем някого или някой не нападне нас. И когато това стане, се скъсвам от работа.
— Значи, ако ти кажеш на Главореза Янки да нападне някого, той го прави, а ако му кажеш да не го прави, той не напада?
— Обикновено става така.
— Това те прави доста важен — каза възхитено тя.
— От време на време.
Тя замълча и го изгледа втренчено.
— Какво става, ако му дадеш грешен съвет?
— Тогава губим битката.
— Губите? — повтори тя.
— Умираме.
— А доста ли пари печелиш?
— Не мисля, че това ти влиза в работата, млада госпожице — отвърна Потьомкин.
— Още не — съгласи се Пенелопа.
— Това пък какво значи? — поиска да узнае мъжът.
Пенелопа погледна загрижено към куклата си.
— Мисля, че тя е гладна.
— Може да почака малко — прекъсна я Потьомкин. — Какво искаше да кажеш с това „още не“?
— Ти знаеш за какво говоря — отговори момичето с очи, все още вперени в куклата.
— Кажи ми все пак.
— Някой път можеш да му дадеш грешен съвет.
— Възможно е — призна мъжът. — Никой не е прав през цялото време.
— Аз не греша — рече Пенелопа, без следа от самохвалство.
— Дрън-дрън.
— Много ми е мъчно за тебе, господин Потьомкин — каза искрено тя.
— О? И защо?
— Защото един ден, рано или късно, може би утре, а може би дори тази вечер, Янки ще се сети какво направих в казиното и ще разбере, че аз ще съм по-добър военачалник от теб.
Потьомкин се изсмя дрезгаво.
— Ти не разбираш нищо от военна тактика.
— Но знам всичко за бъдещето — изтъкна тя. — Ако той може да победи в битката, ще знам как. А ако не може, пак ще знам.
Потьомкин впери присвити очи в нея за доста дълго време.
— Ти не ме намери тук случайно, нали? — проговори накрая той.
— Не — призна момичето, — знаех, че си тук.
— И знаеше, че ще си говорим така?
— Да, нещо подобно. Не точно какви думи ще използваме, но знаех, че ще говорим, ако поискам.
— Знаеш ли, че съм убил всички, които са заплашвали да ме изместят от поста ми?
— Не, но ти вярвам. Имаш добри маниери, но не си добър човек.
— Ако реша, че си права, какво те кара да мислиш, че няма да те убия?
— Ти не си добър, но си умен човек — отговори Пенелопа. — Ако ме убиеш, Янки ще се досети защо и ще убие тебе, тъй като си го лишил от човек, който може да му осигури победа във всяка битка.
— Мога да поема този риск — каза зловещо мъжът. — По-добре ще е, вместо отново да стана обикновен член на екипажа.
— Няма нужда да ме убиваш или да губиш поста си.
— Така ли?
— Трябва само да оставиш мен и приятелките ми на някоя планета.
— Приятелките ти?
— Мишката и Мариан — отвърна тя и посочи към куклата.
Потьомкин поклати глава.
— Не мисля, че ми се иска да го направя. Ти струваш няколко милиона кредита, може би и повече. Доколкото знам, Главореза вече се е свързал с някои от хората, които те търсят.
— Толкова ли са важни за тебе парите?
— Те са едно от любимите ми неща.
Тя го погледна в очите.
— В един от вариантите на бъдещето, който виждам, ти ни сваляш на една планета заедно с Янки, ставаш капитан на кораба и вземаш всичките му пари.
— А виждаш ли дали съм жив на следващия ден, след като направя всичко това? — попита саркастично той.
Тя поклати глава.
— Не мога да видя бъдещето ти, след като те напусна — тя замълча. — Но виждам много варианти на бъдещето, в които аз ставам военачалник и още повече, в които Янки те убива, защото си ме наранил.
— А виждаш ли бъдеще, в което нещата си остават така, както са сега, а тебе те продаваме на онзи, който предложи най-високата цена?
— Не.
— Защо не?
