— Напротив.
Ледения поклати глава.
— Някой друг го жертва заради нас — той се обърна към Пенелопа. — Или греша?
— Остави я на мира, Карлос! — сряза го Мишката.
Мъжът премести поглед от момичето към Мишката, после отново към момичето, вдигна рамене и се насочи към труповете, за да ги огледа.
— Мисля, че познавам двама от тях… Този е Подлеца Стоун, а тази — той посочи жената, говорила най-много — е Нина Палоун. За него не се изненадвам, но за нея — предполагаше се, че е една от най- добрите… Никога не съм виждал останалите петима.
— Какво ще правим с труповете? — попита Лъжекостенурката.
— След като пийна едно, ще погреба Вечното хлапе зад пансиона — отговори Ледения. — Можеш да ми помогнеш.
— А другите?
— Нека ги оставим там, където са, засега. Чакаме още два кораба и гледката може да ги наведе към размишления.
Мъжът се запъти към ресторанта.
Мишката се обърна към Лъжекостенурката.
— Благодаря ти, че отмъсти за смъртта на Вечното хлапе.
— Той не значеше нищо за мен, както и аз за него — отвърна извънземният. — Просто защитавах Гадателката.
— Добре, каквито и да са били причините ти, благодаря. Може би е по-добре да започнеш да копаеш гроба му отзад. Сигурна съм, че Карлос ще дойде при тебе след няколко минути.
— Разрешаваш ли ми да тръгна, Гадателко? — попита извънземният.
— Да — рече Пенелопа.
Той излезе на улицата.
— Нямам никакви инструменти — извика оттам.
— Има барака отзад. Сигурна съм, че там ще намериш лопата или кирка.
Лъжекостенурката тръгна без повече въпроси.
— Хайде да влезем вътре, Пенелопа.
— Защо?
— Трябва да поговорим, а предпочитам да го направим на четири очи, никой да не ни чуе. Дори и Лъжекостенурката.
Тя премина през фоайето и влезе в салона, а малкото момиче я последва.
— Седни тук.
Пенелопа седна на канапето, а Мишката се настани до нея.
— Какво има? — попита детето. — Държиш се, сякаш си ми ядосана.
— Не съм, но има нещо, което искам да знам със сигурност.
— Какво?
Мишката се втренчи в очите на Пенелопа.
— Карлос истината ли каза?
— Не разбирам за какво говориш.
— Трябваше ли Вечното хлапе да умре?
— Той искаше да умре. Не бива да си тъжна заради него.
— Не отговори на въпроса ми. Трябваше ли да умре?
— Джими Острието бе по-бърз.
— Но Джими Острието бе наш враг, а Вечното хлапе — наш приятел.
— Но той умря така, както искаше.
— Погледни ме — рече Мишката. — Ти намеси ли се в битката?
Пенелопа срещна погледа й.
— Не.
— Сигурна ли си?
— Не ми ли вярваш, Мишке?
Мишката дълго не отместваше очи от момичето, после протегна ръце и го прегърна.
— Вярвам ти.
— Тя казва истината — чу се глас откъм вратата.
Мишката подскочи стреснато.
— Мислех, че отиде да пийнеш едно.
— Заключили са сградата, когато започна стрелбата — отговори Ледения.
Внезапно Мишката се намръщи.
— Щом си съгласен, че тя казва истината, какво се опитваше да кажеш тогава?
— Ти зададе неправилен въпрос.
— И какво трябваше да попитам според теб?
Ледения погледна към Пенелопа.
— Попитай я дали Вечното хлапе щеше да живее, ако тя се бе намесила.
— Махни се оттук и ме остави на мира! — истерично извика Пенелопа.
— Моля те, Карлос — намеси се Мишката.
Ледения кимна.
— Имам да погребвам едно тяло — преди да излезе, той се обърна за секунда. — Освен това вече знам отговора.
Мишката остана отново насаме с Пенелопа.
— Е? — попита тя.
Малкото момиче, все още напрегнато, продължи да се взира в мястото, където стоеше Ледения, преди да излезе.
— Пенелопа, това вярно ли е? Можеше ли да го спасиш?
— Той искаше да умре.
— Беше готов да умре — поправи я Мишката. — Това са различни неща.
— Едно и също е.
— Не. Ако искаше да умре, нямаше да вади оръжията си срещу първите седем ловци на глави. Щеше просто да стои пред тях и да им позволи до го застрелят.
Пенелопа постепенно се успокои, но не отговори.
— Можеше ли да го спасиш? — попита отново Мишката.
— Може би — отвърна неохотно малкото момиче.
— Това не е отговор. Можеше ли да го спасиш — да или не?
— Да.
— Как?
— Като счупя прозореца точно когато Вечното хлапе се опитваше да извади оръжието си. Джими Острието щеше да се стресне и да се забави само за миг, но достатъчно дълго, за да може Вечното хлапе да го убие.
— Тогава защо не го направи?
— Не му пукаше дали ще оживее или не.
— Но на нас ни пукаше — настоя Мишката. — Първо, защото ни беше приятел и, второ, защото се нуждаем от него срещу останалите двама, които още не са пристигнали.
— Те вероятно ще го убият.
— Вероятно?
— Зависи къде щяха да стоят.
— Можеше да му кажеш къде да застане.
— Какво значение има? — попита Пенелопа. — Той не бе важен, ти си тази, която обичам. — Тя бурно прегърна Мишката и зарови лице в гърдите й. — Ти и Мариан, може би и Лъжекостенурката. Той не бе важен — тя започна да плаче. — Кажи, че не ми се сърдиш, Мишке.
