подробностите съвпаднаха с онова, което чух от тебе.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — раздразнено попита Чандлър.
— Когато е била само на осем години, успяла е да изтреби някои от най-добрите ловци на глави по Вътрешната граница. Била е момиченце, но сега е зряла жена и е логично да се очаква, че е несравнимо по-силна. — Погледът й не се отделяше от очите на Чандлър. — За един следобед е пречукала осмина тежковъоръжени преследвачи на планетата Убийствен рай. Не искам да имам нищо общо с нея — не си струва при такава опасност.
— Ако беше лесно да я отвлечеш или убиеш, нямаше да дават толкова пари за нея.
— Нима още не си проумял? — разгневено възкликна Нефрит. — Тази жена е способна да се пребори с Демокрацията. Твоите жертви още не са изстинали, а тя вече знае, че ти си ги убил. Ако я държат на Хадес против волята й, ще кажа само: браво на Сините дяволи! Нека си я пазят! Съветът на онази твар е добър — прибери се у дома.
— Първо трябва да си свърша работата — спокойно каза Свирача. — А ти не си ли любопитна да научиш какво точно може да прави Оракула? Защото аз съм.
— Не искам аз да съм човекът, който ще й позволи да се развихри в галактиката.
— Не е нужно да се замесваш. Искам само да знам как да сляза на планетата, без да ме открият веднага.
— И ти няма да се замесваш.
— Не се опитвай да ми попречиш! — заплашително изсъска Свирача.
— Няма да й позволя да избяга от Хадес — изрече непреклонно Кралица Нефрит.
— Нямаш избор.
— Напротив! — заяви домакинята и в същия миг пистолетът се оказа в дясната й ръка. — Вече ти казах веднъж, че не си единственият убиец тук. Досега ти пощадих живота, но се боя, че вече е невъзможно.
— Наистина ли смяташ да ме убиеш? — промърмори Чандлър.
— Точно така.
— А откъде знаеш, че не правиш каквото Оракула иска от тебе?
Нефрит сви вежди, сякаш се замисли сериозно над въпроса му. Свирача се възползва от моментната й разсеяност и замахна с лявата си ръка. Жената изпъшка и изтърва пистолета. От шията й стърчеше дръжката на метателен нож.
Чандлър застана до нея.
— Съжалявам, но и ти се канеше да ме убиеш.
— Ти си глупак — дрезгаво прошепна тя. — Съсипа всички ни.
Кралица Нефрит се килна върху бюрото си и умря.
Свирача се забави само колкото да си прибере ножа, върна се в стаята си, спусна се в гаража и излезе в нощта на Порт Маракайбо.
Четвърта част
КНИГА НА ЛЕДЕНИЯ
23
Когато совалката кацна на Филемон II, Ледения попита как да стигне до голямото шестоъгълно здание. На входа показа временния си пропуск. Веднага застана пред пулта на информационния компютър и след малко влезе в шахтата на въздушен асансьор. Отново трябваше да покаже пропуска и да се подложи на проверка на ретинаграмата си, после се спусна поне шестдесет метра под земята.
Озова се в лабиринт от сияещи от чистота, ярко осветени коридори, изчака един войник да го доближи, показа пропуска си за трети път и бе заведен в тясно преддверие. Едва имаше време да запали малка пура, когато отсрещната врата се прибра в стената и друг войник застана пред него.
— Господин Мендоса, той е готов да ви приеме.
Ледения влезе в просторен кабинет, а войникът отстъпи в преддверието и вратата се затвори зад него.
— Карлос!
Тридесет и две вдигна поглед от лъскавата хромирана повърхност на бюрото си и се усмихна. Стената зад него бе изпъстрена с дреболии и сувенири, натрупали се през цял един живот, прекаран в служба на правителството, включително лично надписана холограма, изобразяваща настоящия Секретар на Демокрацията.
— Отдавна не сме се виждали — отбеляза домакинът.
— От двадесет и четири години плюс-минус един месец — потвърди Ледения.
— Не си се променил много.
— Не е зле да си провериш зрението — ухили се Мендоса. — Аз съм старец на шейсет и пет години, при това с шкембенце и изкуствен крак.
Тридесет и две също се засмя.
— Карлос, ти наистина не си се променил. Винаги си бил излишно прям и не си обръщал внимание на добронамерените, макар и неискрени комплименти. — Той изрече рязка команда и един левитиращ стол се плъзна към госта. — Няма ли да седнеш?
Ледения се настани удобно и попита:
— Какво ще кажеш за едно питие?
— А какво ти се пие?
— Все едно, стига да е мокро. Ако навиците ти са останали същите, едва ли имаш евтини боклуци.
Тридесет и две прихна доволно.
— Тогава малко алфардско бренди?
— Добре звучи — съгласи се Ледения.
Домакинът застана пред стена, привидно покрита от тавана до пода с библиотечни шкафове, натисна на определено място, част от холографското изображение изчезна и откри добре заредено барче. Тридесет и две напълни две чаши с бренди, занесе едната на госта и се върна зад бюрото си.
— Благодаря — промърмори Ледения.
— Това е от нови лозя — осведоми го домакинът и приглади светещия плат на скъпата си, шита по мярка туника. — Очаквам с нетърпение оценката ти.
Другият мъж сви рамене.
— Защо пък не. Аз поне нямам с какво да си запълня деня. Когато искаш да говорим по работа, кажи ми.
— Ти и по празните приказки не си падаш, нали? — кисело промълви Тридесет и две.
— В момента ти харчиш пари, а не аз. Така че дърдори колкото си искаш. Но като ти омръзне, все пак можеш да обясниш защо ми предложи три милиона кредита само за да дойда на Филемон II.
— Не вярвах да дойдеш, ако сумата е по-малка — откровено обясни домакинът. — Доколкото разбирам, забогатял си.
— Оправям се някак.
— И все пак трите милиона те накараха да се появиш тук.
— Не са малко пари за едно обикновено пътуване.
— Там, откъдето идват тези пари, има още много.
— Охотно ще те изслушам — увери гостът.
— Карлос, ние се намираме в твърде затруднено положение.
— Кои сте „вие“?
— Знаеш за кого работя.
— Добре, загазили сте. Това какво общо има с мен?
— За да бъдем съвсем честни, Карлос, в момента ти работиш за мен.
Ледения си позволи тънка усмивчица.
— Значи ти си ми пратил Бетина Бейли или както всъщност се казва онази жена… Знаех, че е някой от Демокрацията, но не бях сигурен точно кой.
