— Каква е гравитацията тук?
— Деветдесет и седем цяло и два процента от стандартната. Няма да са ви нужни защитен костюм, апарат за дишане, стимуланти или депресанти.
— Предполагам, че ако искате да знам на кой свят се намирам, щяхте да ми кажете — отговори Ломакс.
— Точно така.
— Добре. Нека да тръгваме.
— Последвайте ме, моля.
Корбеккиан го заведе до люка и миг по-късно се озоваха на пуста, препечена от слънцето земя. В далечината се виждаха огромни пясъчни дюни, вятърът — горещ и сух — вдигаше червен прах на хоризонта. Можеше да е пустинен свят, а можеше и да не е — вероятно някъде наблизо имаше океан, тъй като въздухът съдържаше доста кислород. Нямаше съмнение обаче, че е в средата на пустиня, която се простираше във всички посоки, докъдето поглед стига.
— Ще свикнете с топлината — успокои го Корбеккиан. — Ако се почувствате замаян, ми се обадете.
— Къде отиваме? — попита Ломакс. — Изглежда страшно безлюдно.
— Отиваме да се срещнем с Миропомазания. Моля ви да почакате с мен, господин Ломакс. Нашият транспорт ще пристигне всеки момент.
Ломакс се премести на сянка до кораба и запали тънка пура. Беше я изпушил до половина, когато бронирана лъскава кола спря на десетина метра от тях.
Корбеккиан го покани да влязат. Колата веднага разви висока скорост и Ломакс се отпусна назад и се загледа в сякаш безкрайния пустинен пейзаж. Нито Корбеккиан, нито шофьорът казаха нещо. Мълчаливата екскурзия продължи около тридесет минути, след това колата внезапно намали и спря.
Корбеккиан и Ломакс слязоха и колата веднага потегли нанякъде.
— Приемам, че сме тук, където и да е това тук.
— Точно така.
Ломакс с ръце на кръста оглеждаше околността. Намираха се в оазис, но дали беше естествен или изкуствен, не можеше да каже. На около тридесет метра се издигаше огромна палатка, направена от металоподобна тъкан, която сякаш поглъщаше слънчевата светлина и я отразяваше с всички цветове на спектъра. С всеки полъх на бриза цветовете се меняха, насищаха, преливаха се и отново се изчистваха, като че ли палатката беше някаква гигантска призма.
Наоколо й имаше две дузини въоръжена охрана. Всички бяха въоръжени с еднакви звукови пушки, но не носеха униформа. На около километър и половина на запад, върху равна ивица окъпана от слънцето земя, между две малки дюни се намираше огромна сграда, която Ломакс не можеше да определи дали беше гараж или хангар. Нямаше писта за приземяване, но самата земя беше толкова равна и твърда, че едва ли бе необходима специална писта. На върха на сградата стърчеше висока цилиндрична антена — белег, че космическа приемо-предавателна станция бе свързана с палатката.
— Очаквах нещо по-потресаващо — обади се Ломакс.
— Това е само един от петдесетте поста, които имаме в Демокрацията и по Вътрешната граница — отвърна Корбеккиан. — Важно е удобството… Бих се изненадал, ако Миропомазания прекарва повече от три дни в годината на това място.
Ломакс не отговори.
— Нека отидем под сянката на онова дърво, господин Ломакс, Няма причина да не се настаним удобно, докато чакаме вашата аудиенция.
— Звучи ми разумно.
Корбеккиан търсеше сенчесто място под редките клони на пустинно дърво на няколко метра от водата.
— Няма да чакаме дълго — добави той след минута мълчание.
— О?!
— Сигурен съм, че иска да свърши срещата си с вас навреме, за да напуснем планетата преди смрачаване. — Корбеккиан се усмихна. — Няма смисъл да ви се дава шанс да видите звездните конфигурации и да определите къде сте.
— Смятам вече да работя за него доста преди да е мръкнало.
— И аз се надявам на това. Уморих се да изпращам некомпетентни хора срещу Ледения. Човекът трябваше да е мъртъв преди два месеца.
От палатката излезе млада жена и се приближи до тях.
— Ще ви приеме сега.
— Добре — Корбеккиан се надигна.
— Само господин Ломакс — добави тя.
Корбеккиан се обърна към него:
— Късмет! Надявам се, когато излезете, да сме в един и същ отбор.
Ломакс последва жената до входа на палатката, тя спря и го заговори:
— Ще се обръщате към него с „господарю мой“. Тъй като все още не сте член на общността, не е необходимо да коленичите пред него — продължи тя. — Ще се поклоните, когато ви представя, никога няма да обръщате гърба си към него и ще тръгнете с гръб назад, когато срещата ви приключи. Разбрахте ли?
— Да — потвърди Ломакс.
— Тогава влизайте.
Жената отстъпи встрани.
Ломакс наведе глава, пристъпи през прага и веднага бе поздравен от двама яки мъже, които носеха свободни дрехи от лъскава материя с метален блясък. Показаха му, че трябва да мине между тях, и го придружиха до втора врата към вътрешността на палатката.
Подът бе покрит с пищно изтъкани килими от различни светове, а на стените, направени от титанова сплав, което превръщаше стаята в недостъпна отвън, висяха картини и холограми от човешки и извънземни светове. Усещаше се лека миризма на тамян, а нежна мелодия на екзотична чужда симфония се носеше от сребърен куп, висящ на около метър над пода близо до една от холограмите.
В средата на стаята на стол, богато украсен със скъпоценности, седеше висок аскетичен мъж с орлов нос, изпъкнали скули и големи, черни като въглен очи. Носеше бяла роба, а от врата му висеше златна верига, върху която бяха закрепени няколко религиозни амулета.
Точно до стола седеше огромно животно, подобно на котка, с гладки мускули, хищни нокти и огромни зъби. Зелените му очи се присвиха, когато Ломакс се приближи, а от гърлото му се чу глухо ръмжене. Мъжът в бялата роба издаде кратка команда и животното легна долу с поглед, вперен в ловеца на глави. Когато най-накрая Ломакс спря пред него, мъжът се изправи.
— Добре дошъл в моите скромни покои — каза той с дълбок глас. — Аз съм Мойсей, Мохамед, Христос, познат на истинските вярващи като Миропомазания.
— Приятно ми е да се запознаем, господарю мой — отговори Ломакс и се поклони.
— Притеснява ли ви моето домашно животно?
— Не и ако е домашно животно.
— Никой не може да го приближи, без да изгуби ръка или крак — уточни Миропомазания и нежно погали главата на съществото. — Но както виждате, аз го докосвам безнаказано.
— Наистина — съгласи се Ломакс.
— Ако му кажа да ви нападне, ще ви разкъса гърлото за по-малко от секунда — продължи Миропомазания.
— Сигурно. Но ако му кажете да ме нападне, кой тогава ще убие Ледения заради вас?
Миропомазания се усмихна.
— Харесвате ми, господин Ломакс.
— Благодаря ви, господарю мой.
Усмивката изчезна.
— Защо искате да убиете Карлос Мендоса?
— Не искам да го убивам — отговори Ломакс. — Убиването на хора е опасна работа. Ще съм щастлив да получа един милион кредита от вас, без да го убивам… Но предполагам, че няма да ми платите за
