че половината му клиенти бяха извадили оръжията си.
— Всичко е наред, приятели — успокои ги Ледения. — Няма за какво да се горещите.
— Само погледни — каза гордо Хлапето и посочи парчетата от бутилката върху плота.
Ледения докуцука до бара и застана на метър от стъкълцата.
— Наистина ли виждаш в тъмното?
Хлапето кимна.
— И улучвам в каквото се прицеля.
— Откъде да знам, че просто не си запомнил къде я сложи?
— Наистина ли се съмняваш? Можем да повторим опита — ще поставиш бутилка, където искаш, щом угасне осветлението.
Ледения се замисли над предложението и поклати глава.
— Няма нужда, вярвам ти. Добре де, направи ми впечатление.
— Е, и?
— От този момент работиш за мен.
— И колко ще ми плащаш?
— Зависи какво поискам да свършиш. — Ледения извади пачка кредити и ги подаде на Хлапето. — Това ще ти стигне за известно време.
— Благодаря. — Младежът прибра парите. — Кога тръгваме?
— След като си изям обяда и си опаковам нещата. Ще се срещнем при хангара.
— Благодаря, Леден. Няма да съжаляваш.
— Ще видим.
9.
Името на планетата бе Сладка вода. Тя бе сравнително нова на междузвездния пазар на недвижими имоти — свят за оттегляне на много богатите.
Сладка вода се гордееше с по едно игрище за голф на всеки петдесет от общо тридесет и пет хилядите жители, закрити и открити басейни във всяка къща, бърза доставка по домовете от местните магазини, лекар на всеки двеста души, километър и половина плажна ивица на сладководен океан за всеки собственик на недвижим имот, внесени птици от всеки вид и цвят, ежедневни транспортни услуги до повече от дузина главни светове на Демокрацията, стотици частни хангари, половин дузина брокерски къщи, свързани с всяка главна борса на Демокрацията, високи охранителни огради около всеки недвижим имот и многобройна, но незабележима частна охрана за цялата планета.
— Сигурно са нужни куп пари, за да се настаниш тук — рече Хлапето, когато заедно с Ледения слязоха от кораба.
— Повечето хора, които живеят тук, могат да си позволят не само това — отвърна кисело той.
— Кой все пак живее тук?
— Всеки, който може да си го позволи.
— Едва ли е гъсто населено — отбеляза Хлапето.
— Не, не е.
Минаха през космодрума, в който имаше елегантен ресторант и два много скъпи магазина за подаръци. Единият продаваше само редки творби на извънземното изкуство. После излязоха на яркото слънце и ги обгърна топлият сух въздух на Сладка вода.
— Мъжът, с когото трябва да се видя, няма да говори пред непознати — обърна се Ледения към Хлапето. — Лекарите на тази планета не са никак малко. Защо не опиташ да имплантираш чипа си, докато аз се погрижа за своята работа, а след пет-шест часа ще се срещнем пред ресторанта. Ще си поръчаме хубав обяд, преди да тръгнем.
— Съгласен съм.
Ледения посочи към асансьора.
— Този води към еднорелсова платформа, от която можеш да се качиш на лентите към града и да стигнеш за около десет секунди. Там лесно ще намериш лекар.
— Ти няма ли да дойдеш в града?
Ледения поклати глава.
— Мъжът, когото търся, живее в обратната посока. Ще наема кола и ще отида при него.
— Добре. Ще се видим по-късно.
Младежът отиде до асансьора, а Ледения се погрижи за кола под наем. Няколко минути по-късно караше покрай приятна местност с имения по брега на океана, докато стигна къщата, която му трябваше.
Сви по алеята и след петстотин метра се натъкна на високоволтово енергийно поле.
— Кой е? — попита металически глас от холопредавателя.
— Карлос Мендоса.
— Проверка на файловете… Положителна идентификация.
После се чу човешки глас:
— Проклет да съм! Влизай!
Полето изчезна и Ледения измина останалите триста метра до къща от извънземен материал, който хвърляше стотици променящи се отблясъци. Бе заобиколена от басейни, тераси и екзотични градини, пълни с блестящи кристални цветя, а една дълга стъклена стена предлагаше панорамна гледка към синьозелен океан.
Спря колата и слезе върху въздушна възглавница, която плавно го отнесе до втория етаж на къщата. Когато се приближи до входната врата, завари я отворена. Тръгна по коридор с огледала от двете страни. Стар плешив мъж с тънки източени ръце и крака и малко шкембенце го посрещна.
— Карлос Мендоса! Откога не сме се виждали!
Ледения кимна.
— Как си?
— Не мога да се оплача — отвърна старецът и го поведе през коридора към огромна кръгла стая с фантастична гледка към брега.
Ледения огледа стаята и се усмихна.
— Ще те затворят в лудница, ако се оплачеш. Това се казва местенце!
— Нали си идвал и преди?
— Само веднъж, точно когато се премести.
— А, да — прощалното празненство… Да ти предложа ли нещо за пиене?
— Защо не?
— Какво да бъде? — попита старецът.
От пода се издигна бар, когато го приближи.
— Каквото пиеш и ти.
— Ами пазя една бутилка цигниански коняк за специални случаи. И тъй като си първият ми гост от близо месец, мисля, че това е добър повод.
— Звучи добре — Ледения отиде до стъклената стена и погледна към океана. — Страхотна гледка.
— Нали? — съгласи се старецът с нотка на гордост.
— Невероятен свят. Кара ме да мисля, че оттеглянето е добра идея.
— Нагоре по пътя се продават няколко имота. Защо не си помислиш? — Старецът докосна едно бутонче на часовника си и блестящ метален робот влезе в стаята. — Донеси ни два коняка, Сидни.
Роботът се поклони и излезе.
— Сидни? — повтори Ледения с усмивка.
— Полудявам при мисълта да го наричам модел А-644… Седни, Карлос.
Ледения се приближи и седна. Столът веднага зае формата на тялото му, а домакинът му се настани срещу него. Роботът се появи отново след минута с два коняка върху блестящ поднос от сплав, която Ледения не познаваше.
— Благодаря ти, Сидни, това е всичко.
